Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 33

— Много италианци се грижат за градините си с помощта на лунни таблици, също като мен — продължава Мериъм. — Човек би казал, че това не пасва много добре на католическата нагласа, но май не е така. Храната изглежда е твърде важна, за да се смесва с религията.

— Много обичаме храната си. Това не е тайна.

— Получава се. Раждат ми се домати, едри като футболни топки — намига Мериъм. — Освен това не е чак толкова откачено, колкото изглежда. Слънцето и луната предизвикват приливите, те пък оказват влияние върху водата. А от какво имат най-голяма нужда растенията? Ами семената? От влага. Точно когато са на повърхността на почвата, където могат да се възползват най-добре от нея. Има приливи и във въздуха, при лунарните ветрове, дори земята се надига — почвата се издига и спуска по малко всеки ден.

— Наистина ли?

— Ами, да. Календарите за сеитба съществуват от векове. Растящата и намаляващата луна са подходящи за различни неща, а когато ги съчетаеш със зодиакалните знаци, можеш да пресметнеш кои са подходящи дати за садене. Или за бране.

Когато Мериъм се усмихва, обсипаните ѝ с лунички бузи се надигат и очите ѝ почти изчезват, също като намаляващи луни. Пристъпва от крак на крак, крайниците ѝ са слаби, гърбът — изпънат, изящен, същевременно пълен със скрита енергия.

— Сега луната намалява — продължава отново тя. — Можеш ли да познаеш? Нощите станаха много тъмни. Може и да ти е нужно известно време, ако си свикнала да щракаш лампите, нали се сещаш.

Кимам и си мисля за малкия ни апартамент с всякакви удобства. Всичко в бунгалото изисква много повече усилие — и готвенето, и прането, и миенето, и ходенето до тоалетната.

— Кара те да осъзнаеш, че има човешка намеса почти във всяко нещо, което вършим, във всичко, до което се докоснем. Направили сме живота толкова лесен, че е трудно да се каже кой контролира нещата. Природата или ние? Определено ни се струва, че сме ние.

— Не и тук — отвръщам.

Тя кима.

— Не и тук, в гората. Тук се намираме на божията длан.

Татко и лелите ми биха казали подобно нещо. При тази мисъл потръпвам; колко малък контрол упражняваме над нещата, които са важни. Моето поколение очаква светът да изпълнява командите ни, да прави каквото наредим. Как е възможно да сме толкова наивни!

Връщам се пеша в бунгалото по шарената сянка и окапалите листа, които миришат на сладко и разложено. Нося кошница, пълна с връхчета аспержи и два големи буркана красив, розов, консервиран ревен.

Срещу мен по пътеката идва жена и си гледа в краката. Облечена е в дънки, тениска и гуменки, които някога са били бели. Върху дългата си руса коса е нахлупила шапка. Когато вдига глава и ме вижда, спира на място. Сигурно съм я стреснала; струва ми се бледа.

— Здравейте — поздравявам. Струва ми се позната. — Аз съм…

— Франки — довършва тя.

— Точно така, Франки. — Наблюдавам я още миг. Очите ѝ са светли, сивкаво-сини, миглите — съчетание от русо и кафяво, сякаш по тях са полепнали песъчинки. — Извинявам се, да не би да съм…

— Самър — представя се тя. Гласът ѝ е напрегнат. Прочиства гърлото си. — Самър Харисън. Тъкмо отивах у Мериъм.