Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 31

Минавам покрай избелели пощенски кутии и алеи, водещи към къщи, които не виждам, въпреки че ако съдя по пощенските кутии, са летни вили или бунгала като на семейство Гарднър. Слънцето гали пътя, лъчите се промъкват през куполите на дърветата, надвесили се като чадъри. Пролетта протяга ръце към лятото. Почесвам се по рамото и ми се иска да съм по къс панталон, да съм обула сандали, вместо дънки и гуменки.

Пред мен се вижда къща досами пътя: малка, на един етаж, боядисана в ментовозелено. В единия ъгъл расте бръшлян, а на покрива са се протегнали зелени ластуни — също като кичури момичешка коса, измъкнали се от плитка. Отпред забелязвам грижливо засадена зеленчукова градина, където растенията се борят за място, а пчелите припяват монотонно. Напомня ми за градините на лелите и на баба, когато бях дете. Доматите се извиват към небето, мързеливите им стъбла са вързани за колчета. Подправките са се разлистили — тъмнозелен магданоз, меки листенца на градински чай, яркозелен босилек, в който гъсениците обожават да оставят дупчици. Редове аспержи. Който и да живее тук, обожава работата в градината. Всичко е диво, но избуява и аз знам, че са нужни много внимание и грижи, за да се поддържа градина с подобни размери.

Лекият ветрец вдига косата от врата ми и разнася мириса на доматени стъбла. Ароматът, зелен, изпълнен с обещания, извиква детски спомен — игра в двора на леля Роза, докато татко разговаря с братовчедка от Италия. Аз си представям семейства феи, които живеят в малиновите храсти: кроят и шият дрехи от копринени паяжини, трепкат с крилца, които блестят в розово и зелено като водни кончета. Тананикам си. Радвам се, че съм толкова близо до татко, близо до разговора на възрастни, докато Бела си играе някъде другаде — най-вероятно с момчетата, сигурно е скъсала ръкав, изритала е някъде обувките си. Обръщам листенца и откривам калинки, докато братовчедката разговаря с татко на онзи напевен, таен език, който се използва единствено в семейството.

— Brava carusa — казва тя и ме поглежда. „Добро момиче“. Brava carusa, brava carusa, brava carusa — прибавям аз към мелодията, която тананикам. Две пера, сега вече герои в ръцете ми, се изкачват по стръкчета. Сестри. Едно бяло перо и едно кафяво на петна. — Brava carusa — казва за мен братовчедката, а след това добавя нещо друго за Бела, при което татко се мръщи. Вече съм забравила какво каза.

— Здравейте.

Гласът е мил, мелодичен, стряска ме и ме изтръгва от спомените. Край вратата на къщата е застанала жена с чаша в ръка. Вдига другата ръка.

— О, здравейте — отвръщам. — Извинете…

Косата ѝ в корените е червена като чушка, надолу е къдрава и избледнява до наситено тъмнооранжево в щръкналите крайчета. На нея каца пчела, пропълзява по кичур коса, след това отлита разочарована, че не е попаднала на цветето, което е очаквала. Облечена е в шалвари, черни, с цветни петна, и с потник.

Пристъпва към мен, въпреки че е боса.

— Аз съм Мериъм.

— Франческа… Франки — представям се на свой ред. — Извинете, току-що се събудих и…