Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 30

Алекс ме погледна уплашено.

— О, Франки, не исках…

Седна до мен и ме привлече към себе си.

Мразех сълзите, които покапаха от очите ми. Оказа се, че за тази сватба се изисква много повече работа, отколкото бях очаквала. Момичетата в офиса ме бяха предупредили, но аз не им повярвах. Как бе възможно, след като на снимките си те изглеждаха толкова красиви, толкова лъчезарни, толкова щастливи? Освен това аз бях забележително организирана; за мен щеше да е различно. Моята сватба щеше да е лесна работа.

Нежеланите сълзи продължиха да капят. Изругах. Алекс продължаваше да шътка и да ме люшка.

— Ще се справим с клетвите. Всичко е наред. Не исках да те разстройвам. Моля те, не плачи.

Опитах се да спра, но сълзите просто се лееха.

Алекс ги избърса с палец.

— Не плачи, мила.

Подсмръкнах, поех си дълбоко дъх. Ревът на хокейните запалянковци ни разсея за момент; загледахме се, докато шайбата се стрелна към вратата, а играчите се завъртяха на леда, вдигнали високо стиковете, награбиха се в непохватни прегръдки заради неудобното облекло.

Алекс ме привлече по-близо и зашепна:

— Извинявай. Ти избери клетвите, които ти харесват. Става, нали? Които ти искаш.

Целуна ме по челото.

— Но ти не искаш… завинаги…

— Не ме слушай. Мен не ме бива в тези работи. Знаеш го много добре. Ти избери, Франки. Ще кажа каквото искаш. Завинаги и вечно, и до края на света, и времето, амин. — Той надникна в очите ми и намигна. — Обичам те.

Целуна ме.

Избърсах лицето си и се отдръпнах малко от него. Нямаше да бъда от „онези момичета“, които вечно искаха нещо и не спираха да мрънкат. Аз просто исках денят да е настъпил. Да съм в роклята си, а Алекс да ме гледа, както в момента. Исках да каже „Да“ и аз да стана госпожа Гарднър.

— Каквото искаш, миличко, честно — повтори отново той.

И двамата погледнахме към мача по телевизията. Наруших предсватбената си диета и лапнах шепа чипс. Беше мазен и хрупкав, солта сгърчи езика ми, но ми подейства успокояващо. Сгуших се на рамото на Алекс и той ме прегърна. Много скоро щях да стана госпожа. Бях чакала дълго този момент и нямаше да позволя нищо да го съсипе. Смених темата.

— Когато се оженим, ще нося фамилия Гарднър.

— Така е, миличко.

— Хората няма да знаят, че съм италианка — прошепнах аз.

Алекс кимна, но очите му не изпускаха шайбата.

— Това е добре, нали? Нали винаги казваш, че хората те съдят, когато видят името ти.

— Така си е.

— Сега ще бъдеш американка.

— Аха.

Противниковият отбор отбеляза гол. Алекс стовари ръка върху подлакътника на канапето и посегна към нова шепа чипс.

Аз замълчах, замигах и се върнах към настоящето.

Този спомен ме замайва. Почти се надявам да усетя как ме прегръща призрачна ръка, но усещам единствено ветреца.

Струва ми се, че гората става по-рядка, пред мен има път, сигурно е свързан с дългата алея към бунгалото, но води в обратната посока на Едисън и Сиатъл. Прилича на неестествено тъмна река, която извира от зеленината и се вие някъде напред, а аз тръгвам по него.