Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 27

— Добре… добре — мърмори той и поглежда отново гората, а след това и бунгалото.

Знам, че ще докладва на лелите. Ще им каже, че съм добре, че съм решила да си почина малко и скоро ще се върна у дома. Ще им каже, че бунгалото е много хубаво, подредено и спретнато. Може дори да им каже, че е по-модерно, отколкото си е представял, и няма да провери вътре, да не би да се окаже лъжа. Той не умее да лъже пред сестрите си. Поглежда към нужника и бързо извръща поглед. За него няма да обели и дума. Ще им каже за храната, ще им каже, че ям. Радвам се, че не съм с черната рокля и ботушите, които открих в гардероба.

— Бела си дойде — подхвърля той и думите му прозвучават като въпрос.

Свивам рамене и си я представям на стъпалата отпред. Къса коса, дълга пола, кожа с цвят на еспресо със сметана.

— Искаш ли кафе? — предлагам аз, когато си спомням, че имам кафеварка и смляно кафе, а и ми се иска да сменя темата.

Татко се мръщи, но решава да не спори.

— Не, след малко тръгвам. Просто исках да се убедя лично. Донесох ти някои неща. Марио ще ме чака. Не искам да закъснявам.

Татко не закъснява никога. Не е като Бела.

— Скоро пак ще дойда, за да видя дали си добре.

— Благодаря, татко.

Той става от стола.

— Хубаво малко бунгало — сочи той.

— Било е на прадядото на Алекс.

Татко навежда глава на една страна.

— Знаят ли семейство Гарднър, Барбара и Маршъл, че си тук?

— Даниъл знае. Те не го използват.

Щом чух въпроса на татко, стомахът ми се сви. Все още не мога да се върна в апартамента.

— Не — уверява ме той и ми се усмихва. — Почини си, Франческа, и се върни, когато си готова. Рожденият ден на Винченцо е след две седмици. Нали не си забравила?

— Не съм, разбира се — отвръщам аз, въпреки че бях забравила. Не мога да мисля по-напред от един ден, понякога дори един час. Изобщо не ме интересува, че братовчед ми става на двайсет и две. Като възраст и манталитет той е по-близо до Бела. Алекс нямаше кой знае колко високо мнение за него.

По лицето на татко се изписва облекчение, когато чува лъжата ми. И без това му беше безкрайно трудно с дъщеря, която не идваше на семейните празници, а с две, щеше да е просто невъзможно. Пак се сещам за Бела. Години наред съчинявах извинения за отсъствията ѝ. Сега си е у дома; може да отиде на партито по случай рождения ден на Вини. Може да направи плато колкото малка масичка — кюфтета и sarsa semplice или нещо сладко като чийзкейк с рикота, шоколад, сметана и желирани череши, да целува бузи и да разказва на хората от семейството как върви животът ѝ.

— Сестра ти ще поостане — подхвърля татко.

— Аха? — Опитвам се да говоря небрежно, но прозвучава заядливо. — Колко?

— Не знам, cara mia. — Той стиска устни и мълчи. — Много ѝ се иска да поговори с теб.

— Аха — отвръщам отново аз и свеждам поглед към земята. — Ще благодариш ли на леля Роза за канолите?

— Франческа?

— Много мило, че…

— Франческа, ще поговориш ли с нея?

Скръствам ръце пред гърдите.