Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 13

Сигурно е птица, може би катерица.

Вдигам роклята и на излизане от бунгалото вземам „Швейцарското семейство Робинсън“. Корицата е прашна. Вадя ботушите от гардероба, големи, хлабави, но поне ще бъда обута. След това, вместо да седна на един от столовете и да почета, аз се измъквам отзад, колкото е възможно по-тихо. Кедровите иглички имат лимонов аромат, когато се смачкват под огромните ботуши.

От дърво над мен се разнася шумолене. Застивам на място и усещам как сърцето ми блъска в гърдите, сякаш иска да се освободи от тялото ми. Вдигам очи и забелязвам стъпало. Малък, кафяв, бос крак. Птичка наблизо отлита с писък и разрошени пера.

Погледът ми проследява крака, който бързо се скрива зад раздвоения ствол. Заобикалям дървото, но така и не успявам да зърна собственика на стъпалото.

Прочиствам гърло.

— Ехо?

Следва шумолене.

— Ехо?

Появява се глава. Малка, с черна коса и очи, които сякаш принадлежат на животинче. Черни са и мигат непрекъснато. Въздъхвам облекчено. Решавам, че е момиче, на не повече от осем.

Пробвам отново.

— Здрасти.

Момиченцето ме зяпва.

— Моля те, внимавай там, горе.

Тя свива рамене. Оглежда роклята ми, ботушите, след това очите ѝ отново се плъзват към роклята. Преценява всичко.

— Не ми позволяват да говоря с непознати.

Сега вече познавам гласа. Същото дете, което викаше баща си тази сутрин. Оглеждам се, за да го видя, но сега май е дошла съвсем сама. Двете оставаме вгледани една в друга известно време. Тя е облечена в розова тениска с петно отпред, вероятно от сладолед, и жълт клин. И двете сме повече от рошави.

— Аз мога да свиря — хвали се тя.

— Нима?!

— Татко ме научи.

— Браво.

Не прекарвам много време с деца, освен с хлапетата на братовчедите ми, които са по-скоро като кученца, отколкото като деца — втурват се към теб от всички страни, ритат топки, които те фрасват право в пищяла, изпускат храна върху обувките ти.

— Ти можеш ли? — пита момиченцето.

— Да свиря ли?

Тя кима.

— Да, мога.

Тя ме наблюдава подозрително, затова подсвирвам кратко, но прозвучава нелепо и спирам. Момиченцето кима доволно. Слиза бързо на земята. Стига едва до гърдите ми, слаба е, с дълги крайници, къдриците ѝ са черни и немирни. Не се е ресала. Който и да се грижи за нея, не е като лелите ми, особено като леля Роза, която настоява панталоните да са изгладени, безупречни, а по бузите да няма и трохичка.

— Наблизо ли живееш? — питам аз.

— Аха.

— Съвсем наблизо ли?

Момиченцето мълчи, след това вирва брадичка.

— Ти защо си тук?