Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 11

— Взех назаем пуловера — изтъквам аз, за да сменя темата, след това кимам към прасковите. — И малко храна.

— Разбира се. Пуловерът беше на дядо. Алекс много го обичаше. Беше любимият на дядо — сигурно вече знаеш. — Даниъл се усмихва. — Дядо правеше всичко, облечен в този пуловер, включително ходеше и на риба… Не знам колко често го е прал.

Свивам рамене.

— Усещам единствено мириса на нафталин.

— Мама го е сложила. Тя ненавижда насекомите. Мога да ти донеса още дрехи — добавя той. — Ако си решила да останеш.

Макар да не мога да понеса мисълта, че трябва да се прибера у дома, все още не съм мислила дали да остана. Сега си представям лелите си в Сиатъл, все още в черни дрехи, раменете им, разтърсвани от ридания. Представям си как телефонът в апартамента ни звъни — шефката, приятелите на Алекс, братовчедите. Обяснения, съчувствие, съболезнования, които ми се струват чужди и празни.

Даниъл ме оглежда.

— Ще повикам някого — заявява той в опит да ми помогне. Свикнал е да бъде най-младият, оставя другите да правят планове вместо него, без него. Това е нещо ново. — Сестра ти…

— Бела ли? — Едва не избухвам в смях. Тя пък как ще ми помогне? Дори не съм сигурна къде е. Може би в Портланд, където живее, откакто напусна Сиатъл. Дори нямам телефонния ѝ номер. Освен това не можеш да разчиташ на Бела за нищичко. Дори да дойде на погребението на годеника ти. — Татко ще ми помогне — отвръщам. — Сигурен ли си, че няма проблем да остана тук?

Даниъл свива рамене.

— Никой не използва бунгалото.

— Не искам да…

Той ме прекъсва.

— Трябва да отида при мама. При нашите.

— Добре. Благодаря ти, Даниъл. Просто имам нужда от малко… — Не мога да довърша изречението, а и той не настоява.

— Кажи — обаждам се аз. Той вдига поглед. — Би ли ми направил една услуга? Може ли да ме наричаш Франки. Чувствам се ужасно стара, когато ми казваш Франческа.

Той кима, но извръща очи.

— Разбира се.

Проследявам погледа му, но около нас няма нищо за гледане, единствено гора. Кедри, ели, дръзка папрат, избуяла по повалени дървета. Малко птиче се полюшва на тънко клонче, което се превива като жица.

— Благодаря — повтарям аз. Задето дойде. Задето ме погали по ръката. Задето звучиш съвсем като Алекс, а това е колкото хубаво, толкова и болезнено.

Той кима отново.

— Няма проблем, Франки.

Той става и тръгва към колата, след това се обръща към мен.

— Ще позвъня на баща ти — обещава той, — и ще ти донеса дрехи. Вътре има бутилка газ — намери ли я вече? Има и походна печка.

Клатя глава.

— Ще я намеря. Върви. Майка ти ще се притеснява.

— Не искаш ли да ти оставя телефона си?

— Не.

Наблюдава ме дълго, преди да кимне.

Това е тя мъката: позволява ти да проявяваш инат, макар да знаеш, че е глупаво и непрактично. Хората се отнасят към теб деликатно, сякаш си фатално болен, и ти позволяват да се държиш неприемливо. С изключение на семейството ми, разбира се, клана Капуто, които, незнайно как и защо, започват да командват още повече и да разпитват по-настойчиво. Знам, че лелите ми ще се разстроят, че ме няма, но пък татко ще направи всичко по силите си, за да ги увери, че всичко е наред. Така са те тримата — леля Кони и леля Роза за нас с Бела — двете диктаторки, които знаят всичко, по-големите сестри; и Джузепе, нашият татко Джо, малкият брат, който успява да ги усмири. Той също се тревожи, но ми има доверие. Няма причина да е иначе. Лелите ще шушукат и за Бела — достатъчно високо, за да ги чуе татко, въпреки че ще се преструва, че не е така.