Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 14

Въпросът е дързък, няма и следа от любезност. Мълча, преди да го избегна.

— Казвам се Франческа. Ами ти?

Момичето поглежда протегната ми длан, но не я поема. Аз отпускам ръка и се чувствам неловко. Тя се обляга на ствола на дървото, кракът ѝ потръпва, сякаш всеки момент ще избяга.

— Хюя — представя се тя.

— Здравей, Хюя. — Произнасям името ѝ бавно, за да произнеса правилно звука. Хюя.

— Това е птица.

— Така ли?

— От Нова Зеландия.

— Много интересно — отбелязвам аз.

— Мъртва птица. Вече не са останали такива.

Тя мига с черните си очи. Почти виждам лицето си отразено в тях. Брадичката ѝ е остра, челото голямо. Черните като нощ щръкнали къдрици ми напомнят за Бела като момиче.

— Казват ми Франки.

Хюя ме оглежда внимателно.

— Франки звучи по-добре.

Кимам. Права е.

— Защо си тук? — повтаря тя, този път по-мило.

Замислям се над отговора. Нещо свързано с Алекс.

Нещо за апартамента, в който все още се намират обувките на Алекс, а любимата му чаша е прибрана в шкафа. Просто не мога да отида в жилището ни, което сега изглежда прекалено малко, прекалено задръстено със спомени. Ще ѝ кажа, че имам нужда от пространство. Измисли обяснение като за възрастен човек. Излъжи за ваканция.

— Аз… просто… не се чувствам много добре.

Хюя мълчи, след това кимва. Изненадана съм, че това обяснение минава теста. Нова мисъл я кара да свие вежди. Погледът ѝ се насочва към книгата, плъзва по картинката на корицата: мъж в къща на дървото, без риза, с опърпан панталон, впил очи в хоризонта.

— Обичаш ли да четеш? — пита тя.

— Много.

— Тази книга ми се струва интересна.

— Гледала съм само филма — признавам аз.

Сред дърветата се разнася остро просвирване. Досега не бях чувала подобна птица. Хюя се врътва към звука. Изпъва гръб.

— Ако искаш, я вземи — започвам аз и подавам прашната книга, но тя клати глава.

— Трябва да вървя.

— Добре — отвръщам аз, безкрайно разочарована.

Хюя ми маха небрежно с ръка и аз отвръщам. Тя изчезва бързо, както се е появила, тялото ѝ се движи без усилие, сякаш цял живот е прекарала в гората.

Продължавам да гледам след нея, докато тя се стрелка през шубраците към нещо, което е привлякло вниманието ѝ, докато накрая жълтият клин се скрива.

Някъде наблизо има пътека, която води към океана. Замислям се над опасностите: може да се загубя, може да ме ухапе змия, може да падна. Не ме е страх толкова от ухапване на змия и падане, колкото от призраците, скупчили се край водата.

Представям си как Хюя ме наблюдава с животинските си очи, след това хуква пред мен. „Хайде!“, може да се провикне тя, нещо средно между окуражаване и вой. Също като Бела е — не се страхува от рисковете, готова е да пробва всичко ново. Помня времето, когато Бела и Винченцо намериха въже, провиснало край потока, и се върнаха тържествуващи, с блеснали очи и мокри дрехи. Аз се страхувах толкова много, придържах се към правилата и ги следвах, а те, както сами казаха, бяха прекарали „най-страхотния“ ден.

Това реши нещата. Проправям си пътя през дивата папрат, която перва голите ми крака, и се опитвам да открия малката пътека. Тя е тясна, скрита под папрат и гнили листа, но аз усещам отъпканата почва под тежките ботуши, по която са минавали поколения от синовете на семейство Гарднър.