Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 111
Хана Тъниклиф
Сега, в бунгалото, тъй като не можех да спя и погледът ми беше бистър, аз отговорих искрено.
— Не. Не съм добре.
На сутринта Бела идва в бунгалото и аз правя кафе, без да кажа и дума. Почти не съм спала. Главата ме боли.
Бела изчаква да седна с горещото кафе и ми съобщава нещастно.
— Татко и лелите ще дойдат за обяд.
— Сериозно?
— Неделя е — обяснява тя. Духа кафето и каймакът се раздвижва. — Вчера къде ходи?
— В Едисън.
— В Едисън ли?
— До Брашнената ферма.
— За хляб ли?
Въпросът е толкова невинен, че ми идва да се изсмея. Или пък да заплача. По-скоро да заплача.
— За да видя Съмър.
— А, добре. — Бела се оживява за момент, след това се мръщи. — Защо?
Преглъщам глътка кафе и не отговарям.
— Франки?
Тя пробва отново по типичния за семейство Капуто начин.
—
— Тя е обичала Алекс.
— Какво?
— Съмър е обичала Алекс. Целунала го е. Двамата са се целували.
Бела мига срещу мен.
— Ти как…
— Мериъм каза нещо. Каза, че Съмър е изгубила любим човек. Било нещастен случай. Аз сама се досетих.
Не ѝ обяснявам, че всичко се връзва. Че всичко е станало по-ясно, че е разсеяло тъмните сенки.
— Мили боже! — възкликва Бела. — Господи, Франки, това е ужасно!
— Да.
— Ти… как се чувстваш?
— Не съм добре.
— Не. Не си добре. Не, разбира се. — Тя кима. Пребледняла е.
— Ядосана. Тъжна. Не знам кое от двете. Май и двете. Объркана.
— Разбира се. — Тя клати глава. — Много ми е мъчно.
Когато я поглеждам, имам чувството, че е създадена от кръгли неща. Кръгли очи, кръгла уста, тъмната коса обрамчва кръгло лице. Също като дете. Проклинам се за начина, по който се държах с нея. Заради вината, която ѝ бях стоварила.
Залива ме чувство на вина.
— Обвинявах теб, че си го целунала. Че си се опитала да ми го отнемеш. А през всичкото това време…
Не успявам да довърша. Струва ми се, че Бела също ще се разплаче.
— О! — прошепва тя.
— Обвинявах теб — клатя глава, след като знам, че е нелепо. Било е очевидно. — За всичко.
Тя мига срещу мен и клати глава. И двете знаем, че е истина.
— Много се извинявам — заявявам най-сетне аз.
Отивам при нея и я прегръщам за пръв път от много време насам. В първите няколко секунди се чувстваме неловко, след това усещам как тя се обляга на мен. Продължава да клати глава и плаче. Усещам облекчението, което залива и двете.
— Просто си мислех — чувам кухия си глас, — че ако имах онова, което имаха мама и татко… че ако се държа за него… ще бъде… но нищо не е…
Бела вдига глава и кима. По бузите ѝ се стичат сълзи.
Когато не се видя със семейството си в неделя, по-късно братовчедите започват да задават въпроси.
