Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 110

Той е с шапка — пролетта все още не е настъпила — и плетен пуловер. Като от реклама на „Гап“ е. Ще му донесат закуската след минутка и той ще се усмихне на сервитьорката.

Аз се навеждам към него.

— Откога я харесваш? Откога мислиш за нея? Кажи? За нея ли мислеше, когато се целувахме? Сега за нея ли мислиш?

Алекс не помръдва. Иска ми се да се пресегна през масата и да го зашлевя. Искам да видя как по лицето му се изписва шок. Искам да видя розовото очертание на ръката ми да се отпечата на бузата му.

— Чаках те — съскам аз. — Хората мислеха, че съм луда. Мислеха, че ако наистина ме обичаше, щеше да ми предложиш преди години. Аз обаче те чаках. Търпях майка ти, търпях те да изчезваш през уикендите. Търпях теб.

Алекс вдига глава и поглежда през прозореца. Една жена гледа менюто, преценява и решава. Малкият ѝ син я държи за ръка. Момченцето ме поглежда. Косата му стърчи, сякаш току-що е станал от леглото, а бузите му са червени като ябълки.

— Мислех — започвам аз, след това си поемам дъх. — Онзи път, когато се опита да ме научиш да карам сърф… мислех, че ако се науча, ще ми предложиш… ако мога да бъда онова момиче. Само че не можах да се справя. Не бях онова момиче. — Клатя бавно глава. — Защо ми предложи, Алекс? Защо го направи след всичкото това време? За да ме задържиш ли? За да не се чувстваш виновен ли?

Алекс отново навежда глава над вестника.

Гласът ми се надига.

Не можеш да предложиш на някого единствено защото се чувстваш длъжен. Не е достатъчно.

Спомням си спора за клетвите. Обещания, които са завинаги. Алекс се съгласи на всичко, което искам.

— Какво щеше да стане след сватбата? — изкрещявам аз. — Нима щеше да продължиш да се преструваш, че всичко е наред? Че не се чувстваш като… хванат в капан?

Сервитьорката приближава, носи голямата му закуска. Казва се Алис и тъмната ѝ коса е сплетена, а плитката — прехвърлена на гърдите. Крайчето ѝ се къдри на едната ѝ гърда. Сервира храната пред Алекс, а той оставя вестника и се ухилва.

— Благодаря, Алис.

— Майната ти — казвам му аз.

В онзи момент ми се искаше и моята храна да пристигне. Притеснявах се дали ще се побера в сватбената рокля, но закуската на Алекс миришеше на мазнина, на сол, много вкусно. Той набоде наденичка с вилицата си и аз забелязах как сокът се излива. Бях много гладна и ми се искаше той да ми предложи хапка. Погледът му беше забоден в чинията пред него. Наденица, яйца, препечена филия с масло, печени на скара домати.

— Кога спряхме да говорим? — питам аз, но вече знам отговора. Много отдавна. Може би от времето на онова пътуване до Италия. С течение на годините разговаряхме все по-малко. Защото се познавахме прекалено добре, казвах си аз. Защото нямахме много за казване. Защото сега вече бяхме част от разказите си, той беше в моите, аз в неговите; нямаше причина да ги разказваме. Защото нямаше нови истории. Защото се чувствахме добре.

Алекс вдигна поглед от чинията си, бузата му бе издута от храна.

— Добре ли си, миличко?

— Да — отвърнах. Стомахът ми обаче беше на друго мнение. Погледнах го и тайно ми се прииска да сподели с мен храната си. Без да пита. Искаше ми се просто да знае.