Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 108

Джак говори тихо.

— Харесвам те, защото те харесвам, Франки. Не би трябвало да те харесвам точно в този момент, след всичко, което си преживяла. Няма да е справедливо към теб. Защото и в момента имаш предостатъчно неща, за които да мислиш.

По лицето ми се търкалят сълзи. Джак пристъпва по-близо. Облягам се на колата и притискам чело към покрива. Моля те. Иска ми се да го помоля, но не мога да реша дали искам да отстъпи, или да приближи.

— Ей — шепне той, — харесвам те, защото си стегнат човек. Силна. Но и мила. Малко съсипана, но не напълно.

Сега вече искам да му кажа да спре, но плача толкова силно, че ми е трудно да си поема дъх.

— Красива си. Разбира се — добавя той, а гласът му се стеле като мед, — но това сигурно го знаеш. — Усещам как ръката му пълзи към рамото ми. Искам да я перна и същевременно да се притисна в нея, в него.

— И си добра. Струваш ми се добър, свестен, честен човек. Държиш се добре с баща си. Гневна си на сестра си, въпреки това я търпиш. Защото я обичаш и знаеш, че кръвта вода не става. Опитваш се да постъпиш правилно. Може и да ти прозвучи глупаво, но това означава много. Поне за мен.

Искам да се обърна и да го погледна, но лицето ми остава притиснато в колата, а сълзите ми продължават да текат. Вече си поемам дъх, бърз, колкото да ми стигне.

— Франки? — вика ме Джак. — Това ли искаше? Не съм правил подобно нещо от много отдавна… Не ме бива в обясненията.

Палецът му се движи по кожата, но той не пристъпва по-близо.

Клатя глава.

— Не… е… това — успявам да изрека, докато хлипам.

Само че не мога да обясня какво е. Онова, което научих, няма нищо общо с него. Въпреки това си изкарах гнева на него, въпреки това изисквам от него. Постъпих несправедливо. Много несправедливо, защото бях обсебена от мъка, ярост и чувство за вина.

Тонът на Джак се променя. По-убедителен е, същевременно мил.

— Моля те, Франки, ела вътре.

Клатя глава ту на едната, ту на другата страна и тя се потрива в метала. Усещам ръката му.

— Трябва да седнеш.

— Трябва да вървя.

— Ще ти направя чай.

— Трябва да вървя.

— Стига приказки — заявява решително той. — Оставаш.

Придърпва ме, колкото да отстъпя от колата, след това ме прегръща и ме води към къщата си. Лицето ми е омазано в сълзи и сополи, сгърчено. Свеждам глава.

— Той я е обичал.

— Кой?

— Алекс. Моят… Обичал е Съмър.

— О! — Джак спира. — Много ми е мъчно, че е станало така, Франки. — Гласът му звучи нежно до косата ми.

Чувствам се като глупачка. И съм уморена.

— И на мен — мърморя аз.

— Хайде — казва внимателно той. — Трябва да отида да взема Хюя. Ще ти направя чай, след това ще те оставя да си починеш. Разполагай се. Нали?

Помага ми да се кача по стълбите. Усещам, че нямам повече сили да се противя — сянка, която се стопява в мекия сумрак. Тялото ми е немощно, разтреперано. Поставям единия крак пред другия, но Джак почти ме пренася вътре.

— Добре — съгласявам се с едва доловим гласец.

Събуждам се на канапето у Джак и виждам на масичката пред мен пълна чаша студен чай. Когато сядам, на пода се смъква одеяло. Направено е от различни пъстроцветни парчета с цвят на лимон, кайсия, фуксия, обточени с черна вълна. Мирише на лавандула и кедър. Промушвам пръст през дупките.