Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 107

— Здрасти. — Изражението му преминава от щастлива изненада към угриженост. — Добре ли си?

Клатя глава.

— Хюя тук ли е?

— Не. Ти да не си… какво…

Клатя отново глава. Умът ми се стрелка по тъмни пътеки. Чувам музика от друга стая. Хора се смеят. Виждам Алекс и Съмър притиснати до една стена.

— Ще влезеш ли? — кани ме Джак.

— Не.

— Искаш ли чаша чай?

— Не искам чаша чай.

Дъхът ми излиза бързо, плитък. Джак мига и чака.

Искам си годеника.

Искам си стария живот.

Искам всичко да бъде както преди.

Искам да не знам онова, което научих.

Джак протяга ръка.

— Влез вътре, Франки, струваш ми се… уморена.

— Не. — Отдръпвам се от него и поглеждам ръката му.

Проследявам я с очи и стигам чак до лицето. — Ти харесваш ли ме, Джак?

Той не отговаря.

Вглеждам се в лицето му. Тъмни очи, плътни устни, кожа с цвета на карамел. Колко е различен от Алекс.

— Попитах те дали ме харесваш — настоявам аз.

— В какъв смисъл?

— Много добре знаеш в какъв смисъл.

Той пристъпва от крак на крак.

— Да.

— Да, харесваш ме, така ли?

— Франки, това е… не знам дали ти…

Той се чувства неловко. По-неловко от когато и да било откакто го познавам. В този момент изглежда по-млад, отколкото е.

— Защо ме харесваш?

Той се мръщи отново.

— По дяволите, Франки, не знам.

— След като ме харесваш, кажи ми защо — настоявам аз.

Той вдига очи към небето, след това отново ме поглежда. Накрая се навежда към обувките.

— Не можеш да ми кажеш. — Тръгвам към колата. Сърцето ми бие оглушително.

— Франки! — провиква се Джак, но аз не се обръщам.

— Майната ти! — изкрещявам аз, но този вик не е за Джак. За Алекс е. Алекс и Съмър. Бясна съм, защото чаках толкова време Алекс да ми предложи да се оженим. Бясна съм, защото не съм разбрала. Бясна съм, защото се преструвах, че всичко е съвършено. Бясна съм заради тайните, които са надвиснали като огромен облак. В гърдите ми гори ярост, раздира гърлото ми. Бясна съм и на това място, на дърветата, на въздуха и на всичко. Майната ти. Майната ви на всички.

Усещам едра, топла ръка до моята и пръстите, които ме стискат.

— Почакай, Франки.

— Пусни ме! — ръмжа аз. Обръщам се съвсем малко, за да видя умолителното изражение по лицето на Джак.

— Какво става? Трябва да ми отделиш минутка. — Гласът му е дълбок и нежен.

— Не! Няма да чакам! Чаках предостатъчно — почти пищя аз.

Той не е бил сигурен. Накара ме да чакам. Обичал е нея. Аз съм била просто едно задължение.

Сърцето ми блъска толкова бързо, сякаш се кани да изскочи от гърдите ми.

— Франки…

— Харесваш ме просто така, нали?

— Да.

— След като не можеш да кажеш защо, значи не можеш!

— Франки, наистина те харесвам.

Отскубвам ръка от неговата.

— Точно така. Но не толкова, колкото другата. Колкото следващата!

Също като момичето с пясъчноруси мигли, което иска да бъде в океана заедно с теб, което не е търпяло недостатъците ти години наред и се е преструвало, че нямаш недостатъци. Няма нищо… Усещам, че сълзите започват да се стичат по лицето ми.

— Франки…

Думите изчезват. Гърлото ми се свива като юмрук около тях.