Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 105

— Влюбих се в него. Знаех, че си има приятелка. Знаех, че има приятелка още от гимназията. Двете с теб се бяхме запознали онзи път, но се опитвах да забравя. Всеки път, когато някой те споменаваше, аз се стараех да не чувам. Преструвах се, че не съществуваш.

Тя се протяга към бюрото и кутия кърпички. Вади една и я притиска към очите си. Спиралата остава като мастилено петно. Лицето ѝ е омазано в черно.

— Но аз съществувах. Все още съществувам. — Опитвам се да не се разплача.

Съмър кима тъжно.

— Знам. Постъпих глупаво. Опитвах се да те прогоня със силата на мисълта си. Беше по-лесно, когато ти не беше… — Тя замахва с ръка към мен. — Истинска — довършва тя уморено.

Мигам към нея и сядам бавно.

— Кога се целунахте?

Тя среща очите ми и сякаш пита.

— Дължиш ми отговор.

— Добре. — Поема си дълбоко дъх. — Казах му… на Алекс… казах му, че го харесвам. Не можех да кажа, че го обичам, въпреки че наистина го обичах — беше прекалено много. Случи се след сърф, една събота. Едно от момчетата ни покани у тях, когато времето се развали. Започнахме да пием бира. Дойдоха още хора. Някой пусна музика. Друг имаше китара. После се настанихме в различни стаи и стана парти.

— Не ми е звънял — прошепвам. Истината е, че обикновено не ми звънеше. Сърфът и хората, с които сърфираше, бяха неговият свят. Представяла съм си го на подобни места, седи и пие бира, може би две, след като е бил на сърф, разказва вицове, слуша музика, обсъждат вълните. Никога не съм си представяла друга жена на масата, стиснала студена бутилка бира в ръка, да наблюдава лицето на Алекс. Да го гледа как говори, да му се радва, докато се смее.

— И какво? — настоявам аз.

— Малко се понапихме. Толкова се напихме, че най-сетне събрах кураж да му кажа как се чувствам. Почти.

— Той каза ли ти за мен?

Тя кима.

— Да. Каза, че си има приятелка. Каза, че сте заедно отдавна.

Поемам си отново дъх.

— Как стана така, че се целунахте?

Тя се колебае.

— Бяхме пияни…

Клатя глава.

— Попитах го дали те обича.

Сърцето ми препуска отново.

— И?

— Той отвърна „Разбира се“.

Част от мен полита, когато чувам тези думи, но друга част остава натежала. Знам, че има и още. Чакам и не смея да дишам. Съмър ми се струва объркана, след това свежда очи към пода и отново прочиства гърло.

— Попитах го дали е влюбен в теб.

— И? — Шепна аз.

— И… тогава се целунахме. Аз го целунах. Вината беше моя.

— Той така и не ти отговори, а?

Неочаквано усещам как гърдите ми горят. Все едно имам лошо храносмилане, но усещането е по-неприятно, идва от дълбоко.

Съмър клати глава.

Дяволите да те вземат, Алекс. Искам да изкрещя. Искам да избягам.

Съмър продължава. Истината, също като развален зъб, е разклатена, готова е да излезе.

— След партито той ме избягваше в продължение на два месеца. След това ми каза, че се е сгодил. Всички момчета бяха вече във водата и той ме накара да остана на брега за малко и ми каза. Беше… държа се странно.

Покривам уста с ръка. Знам за какво странно усещане говори тя. Надменното отношение на семейство Гарднър. Гласът, който ти показва, че ще постъпи както е редно. Убедителният глас, който не трепва. Vaffanculo. Алекс я е харесвал. Може и да ми беше предложил брак, но я е харесвал. Може би дори повече. Просто не е знаел какво да прави.