Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 103

— Франки? — Тя пристъпва към мен. — Добре ли си?

Бузите ѝ поруменяват и аз забелязвам страх или нещо подобно да преминава по лицето ѝ. Тя знае. Освен това знае коя съм.

Знаела е през цялото време. Оказва се, че аз съм била глупачката.

Старая се да овладея гласа си, преди да избликне от гърлото. Горда съм, когато той се разнася равномерен, не прекалено напорист.

— Кой друг знае?

Забелязвам я как преглъща.

Бузите ѝ стават още по-наситено румени. Поглежда към плота и към висок мъж с коса в същия цвят като нейната, със същите бледи лунички. Той не откъсва очи от нас. Брат ѝ. Опашката е огромна.

— Всичко наред ли е, Съм? — Гласът му прозвучава бавно, но очевидно е готов да скочи и да я защити.

— Може ли да използвам офиса? — провиква се тя в отговор. Все още ме наблюдава ококорено.

— Разбира се.

— Децата… — добавя тя.

— Виждам ги оттук — заявява той.

Съмър сочи към коридора и говори тихо:

— Отзад.

Върви пред мен с отпуснати рамене и аз чувам как диша, нарочно бавно, контролирано, също като мен. Вдишва и издишва. Старае се да запази самообладание. Да се контролира.

Мразя се, задето не я мразя страстно.

Мразя факта, че частиците от пъзела най-сетне си идват на мястото.

— Франки…

Прекъсвам я.

— Ти обичаше ли го?

Тя кима.

Оглеждам офиса. Тук цари пълна неразбория. Има бюро, покрито с листа, полици, отрупани с папки, въртящ се стол с ниска седалка и стол от кафене със счупена облегалка.

Настанявам се в него, а Съмър сяда на въртящия се стол. До бюрото са оставени два чувала с брашно, а циментовият под е прашен и посипан с брашно. Стискам края на седалката и усещам как болката се стрелка през дланите и пръстите, чувам как Съмър прочиства гърлото си.

— Да. Но… не беше…

— Спала ли си с него?

— Не — отвръща бързо тя.

— Целувала ли си го?

— Веднъж.

Говори тихо, по-скоро замислено, отколкото гузно. Вдигам рязко глава.

— Много се извинявам — добавя тя и ми се струва, че говори искрено.

— Как е възможно да не съм… — започвам гневно. — Как е възможно да не съм забелязала? Защо не съм забелязала?

— Франки…

Вдигам ръка, без да я поглеждам. Ако я погледна, ще заплача, а не искам. Все още не. По дяволите.

— Кога?

— Кога… целувката ли?

— Всичко. — Уплашена съм, но отчаяно ми се иска да разбера.

— Целунахме се преди два месеца. Откога го обичам ли? От доста време. — Тя си поема дълбоко и накъсано дъх. — Господи. Много се извинявам, Франки.

— Кой друг знае?

— Никой. — След това се усеща. — Всъщност, брат ми. Но и той знае само някои неща. Знаеше, че трябва да се махна от Сиатъл. Мислех си, че по този начин се махам… от всичко това…

— И аз — заявявам с горчивина.

— Може да съм казала и на Мериъм — добавя тя. — Само съм намекнала. Стана, преди да се запознаем. Тя ли ти каза?

Кимам.

— Тя не искаше. Не знае.