Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 102

Мериъм клати глава. Протяга ръка и стиска моята.

— Невинаги.

Преглъщам. Едва намирам сили да прошепна:

— Кога не е?

Мериъм въздиша тихо.

— О, миличка. Когато не е. Когато имаш един хубав ден измежду лошите. — Стиска върховете на пръстите ми. — Когато слънцето блести и пчелите правят мед. Когато си с хора, които те обичат. Когато намираш съкровища — като смръчкули и ядлива папрат, и горски плодове. Тогава има пиршество. — Тя снишава глас, за да ми каже нещо тайно: — Когато переш.

Кимам и усещам как сълзите ми напират.

— Вече не ми остана нищо за пране.

— Винаги има нещо за пране. Хората цапат дрехите си всеки ден.

— Слава богу, че е така — отвръщам мрачно.

— Самата истина — отвръща Мериъм. — Започни с простичките неща, мила.

Големите ѝ очи ме гледат умолително. Мисля си за онова, което каза Джак — че ще се озова под крилото ѝ. Поставям другата си ръка върху нейната. Кожата ѝ е тънка, мека и топла. Тя клати отново глава.

— Вие, младите момичета, имате да пренесете на гръб толкова много. И ти… и Съмър… Просто не е честно.

Мръщя се. Почти бях забравила за Съмър. И срещата в гората, и милото ѝ държание в кухнята на Мериъм.

— И тя е изгубила любим човек — казва Мериъм. — Обичала го е. Каза, че било нещастен случай.

По лицето ѝ се изписва състрадание.

Пускам ръката ѝ и ставам толкова бързо, че краката ми удрят масичката. Тичам до бунгалото и поемам жадно глътки свеж въздух.

Докато давам на заден по алеята, чакълът се разпилява под гумите. Бела е застанала на вратата на бунгалото, провиква се, но аз вече съм се отдалечила. Забелязвам, че лицето ѝ е изпито и разтревожено. Виждам я как изрича името ми.

Шофирам с превишена скорост до Едисън. Ако ме хванат, дано е партньорът на Боб Скинър. Най-безсрамно ще напиша телефона на братовчедката Джулия на ръката му и ще отпраша отново, без да му дам време да помисли.

Едисън, Едисън, Едисън. Сърцето ми изрича името с всеки удар.

Когато стигам в града, и от двете страни на улицата са паркирани автомобили. Под стрехите на Брашнената ферма има кошници, пълни с пролетни цветя, туристите излизат с кафяви хартиени пликове. Всички се усмихват. Сред тълпата цари ред, също като пчели, които се връщат в кошера. Туристи в тениски и якета без ръкави, със спортни сандали. От тях се носи мирис на слънцезащитен лосион. Един в оранжева тениска и бежов къс панталон ме поглежда и аз едва сега забелязвам, че съм се задъхала. Адреналинът пулсира в мен, сякаш ми предстои скандал.

Въпреки че е пълно с хора, успявам да открия Съмър лесно. Тя е облечена в черна тениска, на която отпред пише БРАШНЕНАТА ФЕРМА, а косата ѝ е вързана на опашка. Заварвам я край детска занималия в един ъгъл, подава парче тебешир на момченце, което държи жълт, пластмасов багер. Когато ме вижда, се усмихва, но усмивката ѝ угасва бързо.

Докато бях в колата, мислех какво ще ѝ кажа. Все неща, които могат да избликнат от мен като вик. Неща, които разбирам, че могат да се превърнат в плач, в ридание. Сега обаче мълча и я наблюдавам. Красива е с вдигната коса, днес си е сложила спирала, миглите ѝ са дълги и хубави, когато премигва срещу мен. Плъзвам поглед по тялото ѝ, по дънките, чак до мръсните гуменки, после по гърдите и се връщам на лицето. Дишам тежко през носа, сякаш във въздуха няма достатъчно кислород.