Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 64

— Да, ясно — отговори Демарко, но не си направи труда да осведоми Сойър, че адвокатите на Моли сигурно ще го призоват в съда, ако преценят, че това ще й бъде от полза.

21

Демарко искаше да поговори с Махоуни и да му съобщи какво е научил, обаче никой не знаеше къде е той. Което беше много странно. Политик от неговия ранг не може да изчезва за цял ден, но явно той точно това беше направил.

Тъй като не можеше да разговаря с шефа си и нямаше какво друго да прави, Демарко реше да провери попечителския фонд на госпожа Кембъл. Според Сойър фондът се управляваше от банка „Ригс“, обаче Демарко научи, че „Ригс“ е била погълната от финансова къща „Пи Ен Си“ през 2005 г. След няколко минути по телефона, през които убеждаваше някакъв неразговорлив вицепрезидент на банката, че цялата тежест на федералното правителство ще се стовари отгоре му, Демарко беше осведомен, че фондът на Кейти Кембъл се управлява от клона на фирмата в Джорджтаун от жена на име Гейл Мартин. И това беше единственото полезно нещо, което научи от банкера.

Първото впечатление на Демарко от Гейл Мартин, госпожа Гейл Мартин, беше: умна жена. Имаше стегнато тяло, чуплива тъмна коса и тясно лисичо лице с невероятни сиво-сини очи. А пламъчето в погледа й говореше, че макар да работи в голяма задушна банка, намира живота за адски забавен. Демарко искаше съпруга като госпожа Мартин: красива, с чувство за хумор и достатъчно умна, за да го направи богат.

— Нали не очаквате да ви кажа нещо за попечителския фонд на госпожа Кембъл? — попита тя Демарко. И придружи думите си с усмивка.

Изглежда, Демарко беше един от хората, които правят живота толкова адски забавен.

— Както ви казах, госпожо Мартин, работя за Конгреса и…

— Миличък, дори да беше скъпата ми стара майка, без съдебна заповед няма да ти дам информация за банковата сметка на клиент.

— Като стана дума — поде Демарко, макар че никак не му се искаше да обръща дебелия край със сладурана като нея, — може би ще се стигне точно до това. Работя над случай, свързан с много влиятелен конгресмен, и адвокатите му ще изискат със съдебна заповед документацията ви, а знаете колко досадно е това.

— Не и за мен — отговори госпожа Мартин. — Наемаме фирма, в която работят колежанчета, и когато изискат нещо от нас със съдебна заповед или ни правят ревизия, те принтират и окомплектоват документите. Аз нищо не правя.

— Значи някакво колежанче може да надникне в документите на госпожа Кембъл, а служител на Конгреса не, така ли?

— Точно така — отговори госпожа Мартин.

Дотук с дебелия край.

— Вижте, можем да спестим доста работа на всички. На вас, на мен, на колежанчетата. Интересува ме само едно нещо.

Госпожа Мартин поклати красивата си глава.

— Съжалявам.

Демарко се престори, че не забелязва жеста й.

— Интересува ме само дали човек на име Ръсел Макграт или Ричард Претър не е свързан по някакъв начин с фонда. Това е.

Пламъчето в прелестните сиво-сини очи на госпожа Мартин изчезна, сякаш някой бе полял лагерния огън с вода.