Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 28

Тед запали колата и потегли от къщата на Ал. След една пресечка скочи на спирачките и блъсна с ръце волана.

Имаше чувството, че главата му е притисната в менгеме и Макгрудър продължава да затяга. Когато преглеждаше счетоводните книги на казиното онзи ден, Макгрудър бе приел загубите им скептично. Затова Тед му доказа — като пожертва клетото копеле Глийсън, — че историята за изгубените пари заради камиона с риба е вярна, следователно е вярно и всичко останало, което му беше пробутал. И беше забавил Макгрудър, докато той не изпрати Делрей в Портсмут да потвърди историята и да се върне обратно във Филаделфия. Обаче този тип явно все още беше убеден — майната им на доказателствата, Пат вярваше само на дебелашкия си инстинкт, — че Тед крие нещо.

От една страна, гибелта на Грег — или по-скоро неволното му самоубийство — си беше божи дар. Ако Делрей беше вперил поглед в Грег само за няколко минути, Грег щеше да изпее всичко на Макгрудър. Но смъртта на Грег можеше да се превърне и в катастрофа. Макгрудър не беше успял да се досети как Грег е подправил счетоводните книги, за да скрие половин милион долара — загуба, която изобщо не трябваше да се случва, — обаче беше душил само два часа. Ако присъстваше ежедневно и се заиграеше с документите… Е, Грег беше построил математическа кула от карти, която щеше да рухне, ако Макгрудър побутне достатъчно силно.

Нямаше време. Трябваше да върне парите, но по-важното беше да осигури федерално финансиране за проекта. Ако го задвижеше отново, Ал нямаше да се разстрои, че е изгубил половин милион, тоест нямаше да му пука, ако Тед възстанови парите. Но за да постигне някое от тези две неща — да върне парите или да рестартира проекта — Тед трябваше да включи в играта политика.

Още утре щеше да се срещне с лобиста. Обади се на този скапаняк още преди два дни, но той беше извън града, а и като се позамисли, Тед реши, че не му се говори за това по телефона. Затова утре щеше да се срещне с него лично и ако този тип не му свършеше работа, може би щеше да му изпрати Гюс да го ступа. Не че с един побой щеше да реши проблемите си, просто щеше да му стане приятно още някой да изпита болка.

10

— Хайде, Ема. Помогни ми.

Ема скубеше бурените, вирнала грубо задник към Демарко, докато изкореняваше нежеланата флора. Беше облечена с шорти, стара фланелка от нюйоркския маратон и бейзболна шапка с дълга козирка и парче плат на тила, за да я предпазва от слънцето. Носеше и подплатени наколенки като майсторите, поставящи мокети. Скубеше бурените бързо и Демарко би се заклел, че всеки път когато изтръгнеше плевел, тя изругаваше тихо, сякаш изпращаше прокълнатото растение в някакъв огненозелен пъкъл.

Ема имаше голям двор около просторната си къща в Маклийн и в началото на лятото тук изглеждаше като в градините на Версай. Но за да постигне такова ботаническо съвършенство, Ема всяка пролет откачаше. Садеше, пресаждаше, плевеше, изобщо правеше всичко онова, което правят градинарите фанатици. През този период тя напомняше на Демарко за онзи епизод от „Стар Трек“, в който се разказваше за сексуалния живот на Спок.