Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 26

Дясното му око беше нормално кафяво, обаче лявото… ирисът беше бял, а не кафяв, почти каквото е бялото на очите. Когато Делрей сваляше очилата си, което не ставаше често, човек виждаше единствено мъртвото млечно око. Това око направо изкарваше ангелите на Тед.

— Негодник такъв! — изкрещя Тед в мига, в който влезе в кухнята, и изпъна пръст пред шишкавото лице на Макгрудър.

— Ей, мери си думите — предупреди го Ал с пълна уста. — Жена ми е в съседната стая.

Да бе, като че ли това щеше да има значение, ако самият Ал избухне!

— Извинявай — рече Тед, — обаче не мога да повярвам какво е направил.

— Защо Грег е говорил с ченгетата? — попита Макгрудър. — И защо се опита да избяга?

— Говорил е с ченгетата, за да се пробва да свали цената на охраната за концерта на „Зи Зи Топ“. Искаше да уговори копелетата да отпуснат още няколко униформени безплатно, за да не се налага ние да наемаме толкова много ченгета. Ако не ми вярваш, звънни на началника.

— Добре де, ама защо е побягнал? — попита Ал.

Тонът му беше нехаен, като че ли отговорът на Тед нямаше никакво значение. Все едно го питаше дали навън все още вали. Обаче Тед знаеше, че не е така.

— Побягнал е, защото онзи ден Пат се отби в казиното и му приложи номера с Поли Сакатия. Когато е видял Пат с Делрей, Грег е решил, че ще го натъпчат в колата и ще го изхвърлят на някое сметище.

Макгрудър понечи да каже нещо, но Тед го прекъсна:

— Причината за всичко е, че си параноичен и подозрителен гадняр. — Извърна се към Ал и додаде: — Каза ли ти каквото изтърси и пред мен онзи ден, когато дойде да провери счетоводството?

— Разбира се, че ми каза — отговори Ал.

Ал беше на шейсет и осем години. Беше висок метър и деветдесет и два-три, с почти плешиво теме, с прилично коремче и с най-големите мъжки предмишници, които бе виждал Тед. Приличаше на пенсиониран пристанищен хамалин. И беше ненормален. Както си бе съвсем спокоен и се правеше, че се забавлява с разговора между Тед и Макгрудър, така след секунда можеше да се превърне в откачен маниак с пяна на уста.

Тед го беше виждал да се нахвърля на един нещастник с телбода. Ама не телбод за хартия, а такъв, с който закачват плакати — дето трещи като пистолет, като натиснеш ръчката. Ал така се вбеси, че докато Делрей го държеше за ръцете, започна да обстрелва лицето на онзи с метални скоби и когато приключи с него, клетникът изглеждаше така, все едно има ципове на двете си бузи.

— А каза ли ти, че не откри нищо нередно? — попита Тед. — Каза ли ти, че му обяснихме за какво е похарчен всеки скапан цент? А той продължи да нарежда, че нещо не било наред, и Грег направо се ужаси.

— Обаче ти не — отбеляза Ал и ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха.

— Точно така. Аз не. Не се уплаших, защото не съм направил нищо нередно. — Тед се поколеба, после додаде задавено: — Той уби най-добрия ми приятел.

Веднага му се прииска да си вземе думите обратно, защото реши, че малко е прекалил.