Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 153

— Не, аз…

Делрей хвърли лопатата към Уитман. Той не го очакваше, затова тя отскочи от гърдите му и дръжката го цапардоса по носа.

— Започвай да копаеш — нареди Делрей.

— Моля те, недей…

Както си седеше, Били отново го замери с камък, този път с все сила, и го улучи в гърба.

Уитман започна да копае. През това време Били затвори очи, все едно дремеше, но Делрей знаеше, че не спи, така че, ако не се броеше носовото гъгнене на Уитман, в гората беше съвсем тихо. Напомняше му на гората в Северна Каролина, където си играеха като деца с по-големия му брат. Брат му умря в затвора, а Делрей от години не се беше сещал за него.

Когато гробът стана по-дълбок от половин метър, прасците и босите стъпала на Уитман бяха покрити с черна пръст, а лицето му лъщеше от пот и размазани сълзи.

— Видя ли колко е лесно? — обади се Делрей. — Отбиваме се у вас, вземаме те и те караме сам да си изкопаеш гроба. След това те прострелваме няколко пъти в главата. За нас е нищо работа. Сега тръгваме, но дано да си схванал посланието.

— Какво посла…

— Да не обелваш нито дума до края на живота си за Тед Алън и за връзката му с Моли Махоуни. Направиш ли го, ще се върнем и ще повторим всичко отначало, само че този път ще свършим работата докрай. А ако на шефа ми някога му потрябва лобист, ти си човекът. Разбра ли?

Само по тази причина не го убиха: на Ал Кастиля му допадаше идеята да разполага с личен лобист. Никога преди не бе имал.

— Да — отговори Уитман, — кълна се в бога, разбрах.

— Добре. Да вървим, Били.

Коленете на Уитман се огънаха, той се строполи на дъното на гроба и се разрида.

57

Делрей предложи на Демарко да се срещнат на закуска в „Хауард Джонсънс“ в Кристъл Сити на магистрала 1. До Делрей седеше пълен мъж с ведър вид и руса коса, който лакомо нагъваше пържени филийки и наденички. Делрей пиеше само кафе.

— Кой е този? — попита Демарко и посочи с брадичка русия тип.

Делрей не отговори, а русият само му се ухили.

Келнерката се приближи до масата и попита Демарко какво ще поръча.

— Само вода — отговори той. — Не слагайте лед и гледайте да не е много студена. — Забеляза как го изгледаха всички и додаде: — Имам счупен зъб. Така и не успявам да си запиша час, за да ми го оправят.

— Трябва да се види с племенника ти — обърна се Били към Делрей с пълна уста.

— А, няма нужда — каза Демарко, понеже си представяше какъв ще е племенникът на Делрей: треперещ наркоман с покрити със струпеи следи от игли по целите ръце.

Делрей сякаш отгатна мислите на Демарко, защото каза:

— Повечето ми роднини са като мен. Обаче не и сестра ми и определено не и синът й. По-умен е от всички, добър, отскоро има собствена практика. Виж — добави Делрей и разтегна устни. Демарко за пръв път го виждаше да се усмихва — този тип трябваше да стане реклама на „Колгейт“, а не да троши глави за Ал Кастиля. — Хлапето се грижи за мен и аз идвам чак от Фили да го навестявам.

Какво пък, помисли си Демарко, и си записа номера на зъболекаря. После поговориха още малко за плана, за да са сигурни, че всичко е точно.