Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 154

— Онзи тип отсъства от града за няколко дни — каза Демарко. — Секретарката му ми каза, че се връща в петък вечерта. Така че ще го направим в събота по обед.

— Добре — съгласи се Делрей.

Цялата тази история изобщо не допадаше на Демарко, но нямаше друг избор, освен да разчита, че тези типове няма да изпуснат положението от контрол. Не се тревожеше много за Делрей, той беше професионалист, обаче другият… Отвсякъде личеше, че е неуправляем.

Ама така е, когато ставаш делови партньор с мафията.

Демарко се разтакава у дома цялата събота сутрин. Просто убиваше времето до ангажимента си с Делрей, макар че това надали беше точната дума — може би „тайна среща“, „рандеву“? Както и да е.

Беше му останал само един чифт чисто бельо, затова реши да пусне пералнята, докато чака. Тъкмо напъха всичките си мръсни дрехи, чудейки се дали не е по-добре да ги извърти два пъти, когато звънна мобилният му. Беше Алис.

— От Тина разбрах, че не си й се обаждал от онази вечеря.

— Ами…

— Заради момичетата е, нали? Уплашили са те.

— Не са…

— Искам да си представиш бъдещето, Демарко. Ти си на седемдесет. Простатата ти е колкото баскетболна топка. Нуждаеш се от смяна на тазобедрената става, а като те знам как пиеш, сигурно и от нов черен дроб. Но си сам. Няма кой да те кара на лекар, няма кой да разхожда сбръчкания ти стар задник в инвалидната количка.

— Исусе! — промърмори Демарко.

— Не, и Исус няма да го има. Така че се замисли над това, Джо. На този свят има много неща, които са по-неприятни от това да се обвържеш с хубава жена с две умни дъщери.

След тази ведра забележка Алис затвори, а Демарко продължи да тъпче дрехи в пералнята. Телефонът отново звънна. Той погледна да не би отново да е Алис, та да се потисне още повече, но видя, че е Нийл.

— Помниш ли онази жена, Мелинда Стоу?

— Да?

— Бях настроил Гугъл да ме известява, ако името й се появи в новините, и днес сутринта видях, че е мъртва.

— Какво се е случило? Сърдечен удар ли е получила?

Жената беше доста пълничка, но на Демарко му се бе сторила съвсем здрава.

— Застреляна е. Случило се е завчера вечерта, обаче новината излиза онлайн едва днес.

— Застреляна? Как е станало, по дяволите? Опит за кражба ли?

— В статията не се споменава. Пише само, че извършителят не е влязъл с взлом в караваната й, а най-вероятно я е убедил да го пусне, затова отново напомнят на хората да не отварят на непознати.

Демарко си спомни, че когато посети Мелинда, тя му отвори, без да попита кой е. Представи си я съвсем ясно — широкото й ведро лице, кобалтовосините нокти на краката й. Не можеше обаче да си я представи мъртва. Допускаше, че може да е станала жертва на някой случаен откачалник, на луд, който набелязва самотни жени в каравани, но имаше вероятност да е убита и заради онова, което беше научил от нея за Боб Феърчайлд. Разбира се, предположението превръщаше Феърчайлд в очевиден заподозрян, но беше много трудно да си го представи да убива жена. Не е нужно да убиваш хора като Мелинда Стоу — подкупваш ги, заплашваш ги, дискредитираш ги, но не ги убиваш, освен ако не си пълен тъпак.