Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 152

— Кои сте вие? Защо…

Делрей имаше много бързи ръце. Удари Уитман над лявото ухо с дулото на оръжието си.

— Ясно? — попита отново.

— Накъде? — попита Били.

Той шофираше. Делрей седеше на задната седалка с Престън Уитман, който плачеше. От мястото отстрани на главата му, където го беше ударил Делрей, се стичаше струйка кръв. Делрей извади носна кърпичка и я подаде на Уитман.

— Притисни я към главата си. — Делрей не искаше кръвта на Уитман в колата си. Той се обърна към Били. — Излез на 395, после се качи на 50-а в посока запад. Ако съм запомнил правилно, там има доста ферми. Ще намерим място.

— Моля ви, ако ми обясните… — простена Уитман.

— Млъквай — скастри го Делрей.

— Имаме ли време да минем покрай Белия дом, Дел? — попита Били. — Никога не съм виждал Белия дом.

— Не — отсече Делрей.

— Уитман, ти влизал ли си в Белия дом? — попита Били.

— Моля?

— Попитах влизал ли си в Белия дом?

— За бога! Просто ми кажете какво искате — примоли се Уитман.

Четирийсет и пет минути по-късно Делрей попита:

— Били, виждаш ли онези дървета? Завий натам.

Били спря колата пред нещо като горичка с широколистни дървета, които не бяха разположени много наблизо. Нямаше много храсти. Щеше да им е лесно да вървят. Делрей не знаеше колко дълбока е гората, но му се струваше достатъчно. Никой нямаше да ги види от пътя.

— Достатъчно — каза Делрей.

— Моля те, умолявам те — обади се Уитман. — Кажи ми какво искаш.

— Искам да излезеш от колата.

Тримата излязоха.

— Вземи лопатата, Били — изкомандва Делрей.

— О, божичко! — простена Уитман.

Навлязоха петдесетина метра в гората и Делрей каза:

— Тук е добре.

— Вижте, имам пари — предложи Уитман. — Аз ще…

— Съблечи се — нареди Делрей. — Може да останеш по гащи.

— Моля ви, сигурен съм, че може да оправим нещата.

Били, който носеше лопатата, замахна и дръжката й халоса отзад коленете на Уитман.

— Започвам да огладнявам — отбеляза той, — така че побързай и прави каквото ти се казва.

Уитман започна да се съблича. През това време Били подаде лопатата на Делрей и събра няколко малки камъка, кръгли и гладки, големи колкото топки за голф.

— Хвърли тук ризата си — каза Били на Уитман.

Той се подчини, Били я просна на земята под близкото дърво и седна отгоре.

— Благодаря. Не искам да си изцапам панталона, че трябва да го нося на химическо.

— Побързай — подкани пленника Делрей.

— Да не работите за…

Били замери Уитман с един от камъните и го улучи в гърба. В гимназията беше играл питчър.

— По дяволите! — изруга Уитман след болезнения удар.

— Побързай, мазнико — подкани го Били. — Предупредих те, че огладнявам, а огладнея ли, ставам раздразнителен.

Когато Уитман остана по гащи и чорапи, Делрей нареди:

— И чорапите.

Уитман свали чорапите си, а Били се засмя.

— Човече, не съм виждал по-големи стъпала от твоите. Божичко, Дел, погледни тези чудесии. Кой номер обувки носиш бе, човек?

Уитман отново се разрева, затова Били пак го замери с камък и този път го улучи в прасеца.

— Попитах те…

— Четирийсет и осми.

— Четирийсет и осми? По поръчка ли ти ги правят?