Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 76

Той бързо излезе през вратата.

6.

Марк Анунцио прегледа бордовия дневник на кораба за около петнайсет секунди. Намери го за неразбираем, но по-голямата част от материала, който вкарваше в ума си, беше такъв. Това не бе проблем. Нито пък фактът, че беше тъпо. Разочарованието се състоеше в това, че не задоволи любопитството му и той го остави със смесица от облекчение и неудоволствие.

След това беше отишъл в корабната библиотека и прегледа трийсет и шест книги толкова бързо, колкото и скенер. Беше прекарал три години в началото на юношеството си в учене как да чете чрез пълен образ и все още с гордост си спомняше, че на заключителния изпит беше установил училищен рекорд.

Накрая се заскита из лабораторните секции на кораба и погледа малко тук-там. Не задаваше въпроси и се махаше, когато някой от хората му хвърляше нещо повече от нехаен поглед.

Не му харесваше непоносимия начин, по който го гледаха, сякаш беше някакво странно животно. Не му харесваше техния тип знание, като че ли имаше нещо ценно в това да разхищаваш целия си мозък за някакъв мъничък обект и да помниш само малка част от него.

Постепенно, разбира се, щеше да се наложи да им задава въпроси. Това му бе работата и дори да не беше, любопитството щеше да го принуди. Той обаче се надяваше, че ще може да се въздържи, докато стигнат повърхността на планетата.

Намери за приятен факта, че се намират в звездна система. Скоро щеше да види един нов свят с нови слънца — две слънца — и нова луна. Четири обекта с коренно нова информация във всеки от тях — огромни хранилища на факти, които трябваше нежно да се събират и да се сортират.

Вълнуваше се само като си мислеше за аморфната планина от данни, която го очакваше. Той мислеше за ума си като за огромна архивираща система с индекс, сложен индекс и много сложен индекс. Мислеше за него като за нещо, което може да се разтяга безкрайно във всички посоки. Подреден. Гладък. Добре смазан. Със съвършена точност.

Помисли си за прашния таван, който нонкомпосите наричаха умове и почти се разсмя. Можеше да го види дори в разговор с д-р Шефийлд, който беше чудесен човек за нонкомпос. Опитваше се усилено и понякога почти разбираше. А другите, хората на борда на кораба, умовете им бяха складове за дървен материал. Прашни складове за дървен материал с изпочупени трески, които стърчаха във всички посоки и можеше да се достигне само това, което случайно се оказваше отгоре.

Нещастните глупаци! Можеше да ги съжалява, ако не бяха толкова отпуснато-гадни. Само да знаеха на какво приличат. Само да осъзнаваха.

Винаги, когато можеше, Марк посещаваше пунктовете за наблюдение и гледаше как се приближават новите светове.

Минаха съвсем близо до спътника Илион. (Саймън, астрофизикът, педантично държеше да наричат планетната си цел „Троада“, а спътника — „Илион“, но всички останали на борда ги наричаха съответно „Млади“ и „Сестрата“.) От другата страна на двете слънца, в противоположния троянски пункт, имаше група астероиди. Саймън ги наричаше „Лагранж Епсилон“, но всички останали ги наричаха „Кученцата“.