Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 62

Рой отстъпи, оттегли се в ума си, като поддържаше само съвсем слаба връзка с гръбначните клетки на приемника си и зачака.

Минутите минаваха и малко по малко той възстанови пълната връзка.

Оставаха му пет минути. Рой избра обект.

7.

— Струва ми се, че започва да се чувства малко по-добре, бедното мъниче — рече стюардесата.

— Никога не е правил така преди — през сълзи настояваше Лора. — Никога.

— Предполагам, че просто е имал малко колики — успокои я стюардесата.

— Може би е повит прекалено стегнато — предположи г-жа Елис.

— Може би — каза стюардесата. — Доста е топло. Тя отви одеялцето и вдигна нощничката, за да открие коремчето, розово и издуто. Уолтър още хленчеше.

— Да го преповия ли вместо вас? — попита стюардесата. — Доста е мокър.

— Ако обичате.

Повечето от по-близко седящите пътници се бяха върнали на местата си. По-далечните бяха престанали да проточват шии.

Г-н Елис остана на пътечката с жена си.

— Вижте — обади се той.

Лора и стюардесата бяха прекалено заети, за да му обърнат внимание, а г-жа Елис го пренебрегна просто по навик.

Г-н Елис беше свикнал с това. Във всеки случай, забележката му бе чисто, теоретична. Той се наведе и посегна към кутията под седалката.

Г-жа Елис нетърпеливо погледна надолу.

— Божичко, Джордж, недей да пипаш така багажа на други хора — смъмри го тя. — Седни си на мястото. На път си.

Г-н Елис смутено се изправи.

С все още зачервени и насълзени очи, Лора каза:

— Не е мое. Даже не знаех, че е под седалката ми.

Стюардесата вдигна поглед от хленчещото бебе и попита:

— Какво е това?

Г-н Елис сви рамене.

— Кутия.

— Ами за какво ти е, за Бога? — попита жена му.

Г-н Елис се замисли за причината. За какво ли му беше?

— Бях любопитен — промълви той.

— Готово! — възкликна стюардесата. — Мъничкото момченце е сухо и се обзалагам, че след две минути пак ще е щастливо. А? Нали, миличко?

Но миличкото още хълцаше. То рязко извърна глава, когато отново му предложиха биберона.

— Нека да го затопля малко — протегна ръка стюардесата, вдигна шишето и се отдалечи по пътеката.

Г-н Елис взе решение. Той без колебание вдигна кутията и я постави на облегалката на седалката си. Не обърна внимание на намръщването на жена си.

— Няма да я повредя — обеща той. — Просто я разглеждам. От какво ли е направена?

Почука я с кокалчетата на пръстите си. Никой от другите пътници не изглеждаше заинтригуван. Не обръщаха внимание нито на г-н Елис, нито на кутията. Сякаш нещо беше изключило специално тази насока на интерес у тях. Даже г-жа Елис, заговорила се с Лора, му бе обърнала гръб.

Г-н Елис завъртя кутията и откри отвора й. Знаеше, че трябва да има отвор. Беше достатъчно голям, за да мушне пръста си, макар че, разбира се, нямаше причина да пъха пръст в някаква странна кутия.

Внимателно вкара пръста си. Там имаше черен бутон, който копнееше да докосне. Той го натисна.

Кутията потрепери, внезапно изскочи от ръцете му и мина през облегалката на седалката му.