Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 59

— Чудиш се какво става, нали, малка топчице? Да, така е. Казваш: „Къде са ми сладкото малко креватче и сладките малки картинки на тапетите?“

После издаде към него писукащи звуци.

Уолтър извърна очи от майка си и мрачно се загледа в г-жа Елис.

Г-жа Елис внезапно се изправи и като че ли нещо я заболя. Тя сложи длан на главата си за миг и промълви:

— Божичко! Каква странна болка!

— Мислите ли, че е гладен? — попита Лора.

— За Бога — рече г-жа Елис и тревогата се стопи от лицето й, — когато са гладни, те веднага ти дават да разбереш. Нищо му няма. Имам три деца, скъпа моя. Знам това.

— Мисля да помоля стюардесата да затопли друг биберон.

— Е, щом това ще те накара да се почувстваш по-добре…

Стюардесата донесе биберона и Лора вдигна Уолтър от кошчето му. Тя каза:

— Първо се нахрани, после ще те преповия и тогава…

Намести главичката му в извивката на лакътя си, наведе се да го целуне бързо по бузката, после го полюля близо до тялото си, докато поднасяше биберона към устните му…

Уолтър изпищя!

Устата му се раззина, ръцете му се размахаха пред него с разперени пръсти, цялото му тяло беше сковано и твърдо, сякаш обхванато от спазъм, и пищеше. Писъкът му кънтеше из целия самолет.

Лора също започна да пищи. Тя пусна биберона и той се разби, като изцапа наоколо с мляко.

Г-жа Елис скочи. Същото направиха и още пет-шест души. Г-н Елис се стресна от леката си дрямка.

— Какво става? — безизразно попита г-жа Елис.

— Не зная. Не зная. — Лора отчаяно разтърсваше Уолтър, като го облягаше на рамото си и го потупваше по гърба. — Миличко, миличко, не плачи. Миличко какво има? Миличко…

Стюардесата тичаше по пътеката. Кракът й се размина на сантиметър с куба, който лежеше под седалката на Лора.

Уолтър бясно вършееше наоколо и викаше силно.

6.

Умът на Рой беше в шок. В първия миг седеше стегнат на стола си в контакт с ясния ум на Ган, а в следващия (не осъзнаваше изминалото време) бе потопен в смесица от странна, варварска и разпокъсана мисъл.

Той изцяло затвори ума си. Беше широко открит, за да увеличи ефективността на резонанса и първият допир до чуждия разум бе…

Не болезнен — не. Замайващ, противен? Не, и това не. Нямаше точна дума.

Той се отпусна в тихото небитие на ума си и обмисли положението си. Усещаше лекия допир на Приемателната станция, с която беше в мисловна връзка. Беше дошла заедно с него. Добре!

За момент игнорира приемника си. Можеше да му потрябва за драстичните операции по-късно, затова щеше да е разумно да не предизвиква подозрения засега.

Той изследваше. Влезе в ума напосоки и първо прецени чувствените впечатления, от които беше проникнат. Създанието бе чувствително към части от електромагнитния спектър, към вибрациите на въздуха и, разбира се, към телесен контакт. Притежаваше локализирани химични усещания…

Това като че ли беше всичко. Той огледа пак удивен. Не само, че нямаше пряко усещане за маса и електричен заряд, нито пък изтънчените тълкуватели на Вселената, но нямаше и какъвто и да е мисловен контакт.

Умът на създанието беше напълно изолиран.