Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 58

— С колко време ще разполагам, сър?

— Резонаторът не може да работи непрекъснато повече от дванайсет часа. Бих предпочел да свършиш работата си за два. Ще се върнеш тук автоматично, веднага щом бъде активирана Станцията. Готов ли си?

— Готов съм — отвърна Рой.

Ган тръгна към тъмния стъклен кабинет. Рой зае мястото си и намести крайниците си в съответните вдлъбнатини. Косъмчетата му се потопиха в живак за добър контакт.

— Ами ако попадна в умиращо тяло? — попита Рой.

— Когато човек е близо до смъртта, мисловното поле се изкривява — поясни Ган, докато настройваше пулта за управление. — Никое нормално мисловно поле като твоето няма да му резонира.

— А ако му предстои внезапна смърт? — упорстваше Рой.

— Помислили сме и за това — каза Ган. — Не можем да го предотвратим, но шансовете за толкова бърза смърт, че да не успееш да активираш умствено Станцията, се оценяват на по-малко от едно на двайсет трилиона, освен ако тайнствените опасности на повърхността не са по-смъртоносни, отколкото очакваме… Имаш една минута.

Поради някаква странна причина, последната мисъл на Рой преди прехвърлянето беше за Уенда.

5.

Лора се събуди, внезапно сепната. Какво става? Почувства като че ли я бодват с игла.

Следобедното слънце блестеше в лицето й и я заслепяваше. Тя пусна сенника и в същото време се наведе да погледне Уолтър.

Беше леко изненадана, когато откри, че очите му са отворени. Това не бе един от будните му периоди. Погледна ръчния си часовник. Не, не беше. А и до времето за хранене имаше още цял час. Тя следваше система на хранене „при поискване“ или „ако искаш, извикай и ще получиш“, но обикновено Уолтър съвсем добросъвестно следваше часовника.

Тя сбърчи нос към него.

— Гладно ли си, патенце?

Уолтър изобщо не отговори и Лора се разочарова. Искаше й се да се бе усмихнал. Всъщност, искаше й се той да се засмее и да обвие пухкавите си ръчички около шията й, да се сгуши в нея и да каже „мами“, ала знаеше, че не може да го направи. Но поне би могъл да се усмихне.

Тя леко допря пръст до брадичката му и мъничко го потупа.

— Гу-гу-гу. — Той винаги се усмихваше, когато му правеха така.

Но сега само премига срещу нея.

— Надявам се, че не е болен — измърмори тя и нещастно погледна към г-жа Елис.

Г-жа Елис остави списанието си.

— Има ли нещо, скъпа?

— Не знам. Уолтър просто си лежи.

— Бедното мъниче. Сигурно е уморен.

— Тогава не би ли трябвало да спи?

— Той е в непозната обстановка. Навярно се чуди какво е всичко това.

Тя се изправи, пресече пътеката и се наведе през Лора, за да доближи лицето си до това на Уолтър.