Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 51

— Какво да кажете?

— Децата. Вашето и моето. Почти съм горд с тях. Представете си, да хванат тези същества, да ги нахранят или поне да се опитат и да ги пазят в тайна. При това с удивителна цел. Ред ми каза, че идеята му е била да получат работа в някой цирк с тях. Представете си!

— Младост! — отвърна Астронома.

13.

— Скоро ли ще отлитаме? — попита Търговеца.

— След половин час — отвърна Изследователя.

Пътуването назад щеше да е самотно. И седемнайсетте останали от екипажа бяха мъртви и прахът им трябваше да бъде оставен на една странна планета. Щяха да се върнат с повреден кораб и бремето на управлението щеше да падне изцяло върху него.

— Беше добър удар за бизнеса да не нараним малките — рече Търговеца. — Ще постигнем много изгодни условия. Много изгодни условия.

„Бизнес!“ — помисли си Изследователя.

— Наредили са се да ни изпратят — отбеляза Търговеца. — Всичките. Не мислиш ли, че са прекалено близо, а? Ще е лошо да изгорим някой от тях с газовете от двигателя на този етап от играта.

— В безопасност са.

— Ужасни на вид същества, нали?

— Достатъчно приятни отвътре. Мислите им са съвършено приятелски.

— Да не повярваш. Онзи малкия, който пръв ни хвана…

— Казват му Ред.

— Това е особено име за едно чудовище. Кара ме да се смея. Всъщност, той се чувства зле от това, че си тръгваме. Само че не мога да разбера точно защо. Най-близката причина, до която стигнах, е загубената възможност с някаква организация или нещо друго, което не мога да си обясня.

— Цирк — кратко каза Изследователя.

— Какво? Брей, нахална чудовищност.

— Защо не? Какво би сторил, ако го намереше да се скита на твоя собствен свят, ако го откриеше заспал на някое поле на Земята, с червени пипалца, шест крака, псевдоподи и прочие?

14.

Ред гледаше как отлита корабът. Червените му пипалца, които му бяха дали прякора, до последно трепереха от съжаление по загубената възможност, а върховете на очите му се пълнеха с жълтеникави кристали, които бяха равносилни на земните сълзи.

Дълбината

1.

На края всяка една отделна планета трябва да умре. Смъртта й може да бъде мигновена, ако слънцето й експлодира. Може да бъде бавна, ако слънцето й угасва и океаните й се превърнат в лед. В последния случай разумният живот поне има шанс да оцелее.

Посоката на оцеляване може да е навън към космоса, към най-близката до изстиващото слънце планета или пък към планета на съвсем друго слънце. Този конкретен път е затворен, ако планетата има нещастието да е единственото значимо тяло, което се върти около слънцето и ако за момента, на разстояние от петстотин светлинни години няма друга звезда.

Посоката на оцеляване може да е навътре, в кората на планетата. Този изход винаги е на разположение. Под земята може да се построи нов дом и топлината на планетното ядро да се използва за добиване на енергия. За тази задача могат да са необходими хиляди години, но умиращото слънце изстива бавно.