Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 50

Астронома се обади с мъка:

— Извинете ме, госпожо, но можете ли да опишете онези животни?

Тя поклати глава. Нямаше думи.

— Можете ли да ми кажете поне дали те…

— Съжалявам — извинително рече Индустриалеца — но ми се струва, че е по-добре да се погрижа за нея. Ще ме извините ли?

— Момент. Моля ви. Един момент. Тя каза, че никога не е виждала такива животни. Сигурно не е обичайно да намирате животни, които са съвсем уникални в имение като това.

— Съжалявам. Да не обсъждаме този въпрос сега.

— Освен ако уникалните животни не са се приземили през нощта.

Индустриалеца се отдръпна от жена си.

— Какво намеквате?

— Смятам, че е по-добре да отидем в плевника, сър!

Индустриалеца се втренчи в него за миг, а после внезапно и съвсем нетипично за него се втурна да бяга. Астронома го последва, а риданията на жената останаха нечути зад тях.

11.

Индустриалеца се втренчи, погледна към Астронома и отново се обърна.

— Онези ли?

— Онези — отвърна Астронома. — Не се съмнявам, че им изглеждаме също толкова странни и отблъскващи.

— Какво казват?

— Ами, че не им е удобно, че са уморени и дори че са малко болни, но че не са сериозно наранени и че момчетата са се отнасяли добре с тях.

— Отнасяли са се добре с тях! Хванали са ги, затворили са ги в клетка, дали са им трева и сурово месо? Кажете ми как да разговарям с тях?

— Може да отнеме малко време. Мислете към тях. Опитайте да слушате. Ще стигне до вас, но навярно не веднага.

Индустриалеца се опита. Лицето му се напрягаше от усилието. Мислеше непрекъснато: „Момчетата не са знаели вашата самоличност“.

И внезапно в ума му се появи мисълта: „Разбирахме го отлично и тъй като знаехме, че ни желаеха доброто, според собственото им виждане за нещата, не се опитахме да ги нападнем“.

„Да ги нападнат“ — помисли си Индустриалеца и в концентрацията си го каза гласно.

„Ами, да — продължи ответната мисъл. — Ние сме въоръжени.“

Едно от отвратителните малки създания в клетката вдигна някакъв метален предмет и в тавана на клетката изведнъж се появи дупка, а после и още една в покрива на плевника. Ръбовете и на двете дупки бяха обгорени.

„Надяваме се — помислиха създанията, — че няма да е прекалено трудно да ги оправите.“

Индустриалеца откри, че му е невъзможно да насочи мисълта си. Той се обърна към Астронома:

— И с това оръжие в ръцете да се оставят да бъдат хванати и сложени в клетка? Не го разбирам.

Но го достигна спокойната мисъл: „Не бихме наранили малките на разумна раса“.

12.

Беше сумрачно. Индустриалеца бе пропуснал съвсем вечерята и не осъзнаваше този факт.

— Наистина ли смятате, че корабът ще полети? — попита той.

— Щом те казват така — отвърна Астронома, — аз съм сигурен, че ще полети. Надявам се, че не след дълго ще се върнат.

— И когато го направят — енергично заговори Индустриалеца, — аз ще спазя моята част от договора. Нещо повече, ще обърна всичко с главата надолу, за да накарам света да ги приеме. Грешах изцяло, докторе. Създания, които отказват да наранят деца при такова предизвикателство, заслужават възхищение. Но вие знаете… всъщност не искам да кажа това…