Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 49

— Почакай! — спря го Слим.

Ред с радост се подчини.

— Какво те тревожи сега? — попита той.

— Единият от тях носи нещо, което прилича на желязо или нещо подобно.

— Къде е?

— Точно там. Виждал съм го и преди, но го мислех просто за част от него. Но щом той е „Човек“, това може да е дезинтегратор.

— Какво е това?

— Четох за него в книгите от Предивойните. Главно хората с космически кораби имат дезинтегратори. Насочват ги към теб и те дезинтегрират.

— Досега не са го насочвали към нас — изтъкна Ред със свито сърце.

— Не ме е грижа. Няма да вися тук и да чакам да ме дезинтегрират. Отивам да извикам баща ми.

— Страхливец. Малък страхливец.

— Не ми пука. Можеш да ме наричаш както си искаш, но ако сега ги подразниш, ще те дезинтегрират. Почакай и ще видиш, и вината ще е изцяло твоя.

Той се отправи към тясната вита стълба, която водеше към основния етаж на плевника, стъпи на първото стъпало, а после се върна обратно.

Майката на Ред се качваше насам, като леко се задъхваше от умора и се усмихваше непроницаемо на Слим в качеството му на гост.

— Ред! Хей, Ред! Горе ли си? Не се опитвай повече да се криеш. Знам, че ги държите тук. Готвачката е видяла накъде тичаш с месото.

— Здравей, мамо — с разтреперан глас се обади Ред.

— Покажи ми сега тези гадни животни. Ще се погрижа да се избавиш веднага от тях.

Всичко свърши! И въпреки предстоящото телесно наказание, Ред почувства като че ли товар пада от плещите му. Поне решението вече не зависеше от него.

— Ето там, мамо. Не съм им направил нищо, мамо. Не знаех. Просто приличаха на малки животни и си помислих, че ще ми позволиш да ги задържа, мамо. Нямаше да взема месото, само че те не искаха да ядат трева или листа, а не можахме да намерим орехи или плодове, пък готвачката никога не ми дава нищо и трябваше да я помоля, а не знаех, че е за обяд и…

Говореше по инерция от страх и не разбираше, че майка му не го чува, а, втренчила очи в клетката, пищи с тънък, пронизителен глас.

10.

— Едно тихо погребение е единственото, което можем да направим. Сега няма смисъл от никаква публичност — казваше Астронома, когато чуха писъците.

Докато стигнат тичешком при тях, тя не се беше успокоила напълно. Минаха минути, преди съпругът й да изтръгне от нея нещо смислено.

Накрая каза:

— Казвам ви, че са в плевника. Не знам какво са. Не, не… — Тя възпря бързото движение на Индустриалеца в тази посока. — Не отивай ти. Прати някой от работниците с пистолет. Казвам ти, че никога не съм виждала нещо подобно. Малки ужасни зверове с… с… не мога да го опиша. И като си помисля, че Ред ги е пипал и се е опитвал да ги нахрани. Той ги е държал и ги е хранел с месо.

— Аз само… — започна Ред.

— Това не беше… — рече Слим.

Индустриалеца бързо каза:

— Вие, момчета, направихте достатъчно бели за днес. Марш! В къщата! И нито дума, нито една дума! Не ме интересува какво имате да кажете. Когато всичко това свърши, ще ви изслушам, а що се отнася до теб, Ред, ще се погрижа да бъдеш подходящо наказан. — Той се обърна към жена си. — Каквито и да са животните, ще ги убием. — Когато момчетата се отдалечиха и не можеха да го чуят, той прибави тихо: — Хайде, хайде. Децата не са наранени и в края на краищата, не са сторили нищо действително ужасно. Просто са си намерили ново животинче.