Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 53

Уенда се бори с аномалията в продължение на години и до известна степен успя. Тогава за пръв път чу по новините, че Рой е бил избран за дългото пътуване и се изпълни с болезнена мъка.

Проследи го до един от празните коридори на пещерата, на няколко километра от центъра на Града. Града! Той беше само един.

Специално тази пещера беше потискаща в паметта на Уенда. Старейшините бяха преценили дължината й, бяха изчислили населението и енергията, необходими за захранването й, а после бяха решили да я затъмнят. Населението, не особено многобройно, се бе преместило по-близо до центъра и квотата за следващия сеанс в овариума щеше да бъде съкратена.

Уенда намери разговорното мисловно равнище на Рой за плитко, сякаш по-голямата част от ума му беше съзерцателно насочена към самия него.

„Страхуваш ли се?“ — помисли тя към него.

„Защото съм излязъл тук да мисля ли?“ — Той се поколеба за кратко, а после рече:

— Да, страхувам се. Това е последният шанс на Расата. Ако се проваля…

„Страхуваш ли се за самия себе си?“

Той удивено погледна към нея и мисловният поток на Уенда се развълнува от срам от неблагоприличието й.

— Иска ми се аз да тръгвах вместо теб — каза тя.

— Смяташ ли, че можеш да се справиш по-добре? — попита Рой.

— О, не. Но ако трябваше аз да се проваля… и никога да не се завърна, загубата за Расата щеше да е по-малка.

— Загубата е една и съща — флегматично възрази той, — независимо дали си ти, или аз. Загубата е съществуването на Расата.

Съществуването на Расата в момента беше на последно място в мислите на Уенда, ако изобщо бе там. Тя въздъхна.

— Пътуването е толкова дълго.

— Колко дълго? — с усмивка попита той. — Знаеш ли?

Тя се поколеба. Не смееше да се показва глупава пред него.

— Според общото мнение е до Първото ниво — превзето отвърна тя.

Когато Уенда бе малка и отопляваните коридори се простираха далеч извън града, тя се беше скитала и ги бе изследвала като всички деца. Един ден, много надалеч, където я щипеше студът във въздуха, тя беше стигнала до зала, която бе наклонена нагоре, но беше блокирана почти моментално от огромна запушалка, натъпкана здраво от горе до долу и от стена до стена.

От другата страна и нагоре, беше научила тя много по-късно, се намираше Седемдесет и деветото ниво, над него — Седемдесет и осмото и така нататък.

— Ние ще минем Първото ниво, Уенда.

— Но след Първото ниво няма нищо.

— Права си. Нищо. Цялата твърда материя на планетата свършва.

— Но как е възможно да има нещо, което е нищо? Искаш да кажеш въздух ли?

— Не, имам предвид нищо. Вакуум. Знаеш какво е вакуум, нали?

— Да. Но вакуумите трябва да се напомпват и да се държат изолирани от въздуха.

— Това се отнася за „Поддръжка“. И все пак след Първото ниво има безкрайно количество вакуум, който се простира навсякъде.

Уенда се замисли за кратко.

— Бил ли е някой някога там? — попита тя.

— Не, разбира се. Но разполагаме с документите.