Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 41

— Защо? Защо?

— Защото е едно от малките на расата им. Би трябвало да знаеш какво става, когато търговец убие местно малко, дори и случайно. Нещо повече, ако това е точката, към която се бяхме насочили, ние сме в имението на един влиятелен местен. То може да е от неговото люпило.

Ето така влязоха в сегашния си затвор. Внимателно бяха прогорили част от плътното, твърдо покривало и бе очевидно, че височината, на която висяха, беше убийствена.

Сега за пореден път клетката потрепери и се издигна по възходяща дъга. Търговеца се изтърколи в долния ъгъл и сепнато се събуди. Покривалото се вдигна и нахлу светлина. Както и предишния път, имаше два малки екземпляра. На вид не бяха много различни от възрастните, помисли си Изследователя, но разбира се, бяха значително по-дребни.

През решетките беше натъпкана шепа тънки, зелени стебла. Миризмата не бе неприятна, но по краищата им имаше буци пръст.

Търговецът се отдръпна и дрезгаво попита:

— Какво правят?

— Опитват се да ни нахранят, предполагам — отвърна Изследователя. — Поне ми се струва, че това е местният еквивалент на трева.

Покривалото беше върнато и те отново се залюляха, останали сами с фуража си.

4.

Слим се сепна от шума на стъпки и грейна, когато това се оказа само Ред.

— Наоколо няма никой — каза той. — Огледах добре, можеш да се обзаложиш.

— Ш-шт — рече Ред. — Виж. Вземи това и го натъпчи в клетката. Трябва да тичам обратно в къщата.

— Какво е това? — неохотно протегна ръка Слим.

— Кайма. По дяволите, никога ли не си виждал кайма? Това трябваше да вземеш, когато те пратих в къщата, вместо да се връщаш с онази глупава трева.

Слим се засегна.

— Откъде да зная, че не ядат трева? Освен това, каймата не е така открита. Тя е в целофан и не е такава на цвят.

— Естествено — в града. Тук си я мелим сами и винаги е такава на цвят, преди да е сготвена.

— Искаш да кажеш, че тази е сурова? — бързо се отдръпна Слим.

Ред изглеждаше отвратен.

— Да не мислиш, че животните ядат готвена храна? Хайде, взимай я. Няма да те изяде. Казвам ти, че няма много време.

— Защо? Какво става в къщата?

— Не знам. Бащите ни се разхождат. Опасявам се, че може да ме търсят. Нищо чудно готвачката да им е казала, че съм взел месото. Във всеки случай, не искаме да дойдат тук след мен.

— Не попита ли готвачката, преди да вземеш това нещо?

— Кого? Онази киселица? Не бих се изненадал, ако ме остави само на вода, защото татко я е накарал. Хайде. Вземи я.

Слим пое голямата топка месо, макар че от допира го полазиха тръпки. Той се обърна към плевника, а Ред се затича в посоката, от която беше дошъл.

Когато наближи двамата възрастни, той забави хода си, пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои и после закрачи внимателно и небрежно. (Бяха се насочили най-общо към плевника, забеляза той, но не право натам.)

— Здрасти, татко — каза той. — Здравейте, сър.

— Един момент, Ред — рече Индустриалеца. — Искам да те питам нещо.