Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 39

— Невероятно!

— А, има и по-големи светове — беше отвърнал Изследователя. Един Изследовател не можеше да се впечатли така лесно.

— Обитаеми ли?

— Е, не.

— Би могъл да пуснеш твоята планета в онзи океан и да я удавиш.

Изследователя се усмихна. Това беше незлоблив присмех към родния му Арктур, който бе по-малък от повечето планети.

— Не съвсем — отвърна той.

Търговеца продължи линията на разсъжденията си:

— Пропорционална ли е големината на обитателите й на техния свят? — Говореше, като че ли сега новината го изненадва не толкова благоприятно.

— Височината им е близо десет пъти по-голяма от нашата.

— Сигурен ли си, че са приятелски настроени?

— Трудно е да се каже. Дружбата между различните разумни същества е непредвидима. Не са опасни, струва ми се. Срещали сме се с други групи, които не са успели да поддържат равновесие след фазата на атомната война и знаеш какви са резултатите. Затваряне в себе си. Оттегляне от света. Постепенен упадък и непрекъснато изнежване.

— Даже, ако са такива чудовища?

— Принципът си остава.

Горе-долу тогава Изследователя усети силното треперене на двигателите.

Той се намръщи и каза:

— Спускаме се малко прекалено бързо.

Няколко часа преди това бе мислил за опасностите на приземяването. Планетарната цел беше огромна за един кислородно-воден свят. Макар че нямаше размера на необитаемите водородно-амонячни планети и че ниската й плътност правеше повърхностната и гравитация сравнително нормална, гравитационните й сили отслабваха, но бавно, с увеличаване на разстоянието. Накратко, гравитационният й потенциал беше голям, а калкулаторът на кораба беше стар модел, непригоден за изчисляване на траектории на приземяване при този потенциален обхват. Това означаваше, че Пилота ще трябва да използва ръчно управление.

Щеше да е по-разумно да инсталират по-мощен модел, но това би означавало пътуване до някой краен район на цивилизацията — загубено време и навярно загубена тайна. Търговеца искаше незабавно кацане.

Търговеца чувстваше, че е необходимо да защити позицията си. Той ядосано се обърна към Изследователя:

— Не мислиш ли, че Пилота си знае работата? Вече два пъти те е приземявал нормално.

„Да — помисли си Изследователя, — с разузнавателен, а не с този слабо маневрен товарен кораб.“ Но гласно не каза нищо.

Продължи да наблюдава видеоекрана. Спускаха се прекалено бързо. Нямаше място за съмнение. Много прекалено бързо.

— Защо мълчиш? — свадливо попита Търговеца.

— Ами тогава, щом искаш да говоря, бих ти предложил да стегнеш швимера си и да ми помогнеш да приготвя ежектора.

Пилота водеше достойна битка. Не беше новак. Атмосферата, ненормално висока и плътна в гравитационния потенциал на този свят, шибаше и гореше край кораба, но до последно изглеждаше, че въпреки това ще успее да я постави под контрол.

Поддържаше точно курса, следвайки екстраполираната линия до точката на северния континент, към която се бяха насочили. При други условия, с малко повечко късмет, историята евентуално би могла да бъде разказвана и преразказвана като героично и майсторско обръщане на загубена ситуация. Но от гледна точка на победата, умореното тяло и изтощените нерви стискаха контролния лост малко прекалено силно. Корабът, който бе застанал почти хоризонтално, отново потъна надолу.