Читать «Пътят на динамита» онлайн - страница 140

И сега… За бога, сега се появи и някакъв нов шум. Идваше откъм гората. Всъщност, може би откъм бивака. Приличаше на силна кашлица, но освен дразнещия звук Бишоп усети и някакво раздвижване във въздуха. Погледна в посоката, от която идваше звукът.

„Мамка му“, помисли си.

— Не се обръщай! Погледни ме в очите! Не смей да се обръщаш, копеле такова, и ме погледни! — изкрещя Катлин.

Бишоп разбра, че шумът идва от хеликоптера. Специфичният звук не можеше да бъде от нищо друго, освен от перките на апача.

Катлин направи още една крачка и се застана съвсем близо до него. Достатъчно близо, за да различи чертите на лицето й в мрака. Достатъчно близо, за да види гнева и болката в очите й. Достатъчно близо, за да сграбчи пистолета. Ако е достатъчно бърз. Ако не е толкова замаян и ако успее да изпревари пръста на спусъка, който вече бе побелял от натискане.

Но точно сега въобще не се чувстваше бърз. Катлин поклати тъжно глава.

— Обзалагам се, че дори не се казваш Франк — каза тя. — Мамка му, щях да се влюбя в теб, а дори не знам истинското ти име.

През главата му премина нова болезнена вълна. Бишоп разтри слепоочието си с една ръка. Въздъхна. Наистина мразеше тази част.

— Бишоп — представи се. — Казвам се Джим Бишоп.

Звукът от хеликоптера се промени. Стана по-равномерен и по-силен. Издигаше се.

— А ти не ме обичаше дори и малко — промълви тъжно Катлин. — Нали?

Бишоп поклати глава и замижа от болка.

— Не — отвърна.

Шумът от апача стана още по-силен.

— Проклет да си — каза Катлин.

От гърдите й се изтръгна сподавен яростен стон и тя сграбчи Бишоп. Хвана го за косата и извърна лицето му към своето. Опря пистолета в корема му. Притисна устни в неговите. Целуна го. Подпухналото му лице запулсира от болка, а и за миг се уплаши, че Катлин ще отскубне кичура коса, който държеше. Усети топлия й език в устата си. Почувства дулото на пистолета да се впива в корема му. Чудеше се дали ще го застреля, дали ще умре така, впил устни в нейните. Вдигна ръка и погали косата й. Всичко наоколо — обляното в звездна светлина блато, труповете на призрачната светлина на фенерчето, въздухът — трепереше от вибрациите на издигащия се хеликоптер.

После, с рязко движение, Катлин се отдръпна от Бишоп, откъсна устни от неговите, пусна косата му, все едно искаше да го захвърли. Пистолетът обаче продължи да сочи към него. Тя се вторачи в очите му.

— Защо се върна? — попита. Наложи се да повиши тон, за да надвика шума от двигателите. — Защо се върна за мен?

Бишоп премести очи върху нея. Хеликоптерът пореше въздуха. Слепоочието му пулсираше от болка. Опита да се усмихне с крайчеца на подпухналите си устни.

— Проклет да съм, ако знам — призна.

От гърдите на Катлин се изтръгна нервен смях, който изненада и самата нея. Какво толкова имаше в мъже като него? Какво ги правеше така дяволски привлекателни. Поклати глава.

— Божичко, голям задник си, знаеш ли? — Свали пистолета. Усмихна се отново. — Трябва да ти кажа, че мнозина се опитват да се държат като теб, но ти си оригиналът.

Миг по-късно и двамата вдигнаха очи нагоре. Хеликоптерът плавно се показа над главите им. Повися за миг в мастиленосиньото небе над блатото, черна сянка, осветена единствено от звездите и луната. С въртящите се перки и увисналите под закърнелите крила ракети „Хелфайър“ наистина наподобяваше зловещо насекомо, издигнало се от тръстиките и жабунясалите води на блатото.