Читать «Пътят на динамита» онлайн - страница 139

60.

Катлин отново изкрещя:

— Ти си следващият, кълна се!

Бишоп се изправи, пребит до оглупяване. Олюля се като корабна мачта.

— Не мърдай, недей, не мърдай! — извика с прегракнал глас Катлин.

Нощните птици по околните дървета се стреснаха и се разлетяха на всички страни. Дори жабешкият хор поутихна.

Тя пристъпи към Бишоп. Все още го държеше на мушка. Беше оголила яростно зъби. Давеше се в собствените си стонове.

Бишоп я изгледа отнесено. Вторачи се в пистолета. Видя как Катлин прави още една крачка. Разгледа лицето й. После се огледа объркано.

Странно. Цялата ситуация бе странна. Флейк — паднал възнак, с фенерче, което осветяваше кърваво месо вместо лице. Смътните очертания на трупа на Голдмунсен. Тихата нощ, сенките на дърветата и обляната в лунна светлина Катлин, която пристъпваше с насочен към него пистолет. Бишоп бе прекалено замаян и му трябваха още няколко секунди, за да си даде сметка, че тя наистина може да го застреля. После бавно, с усилие на волята подреди мислите си. Спомни си как се отнесе с нея, какво й причини. Започна да осъзнава, че наистина може да го застреля заради това. Просто да го гръмне.

И Катлин си мислеше така. Реши, че в крайна сметка може просто да му пусне куршум в главата. Със сигурност й се искаше. Та нали преди малко видя сметката на другия — Голдмунсен, и се почувства адски добре. Хрумна й, че ако застреля Бишоп, може да се почувства още по-добре. Явно стрелбата по хора й се отразяваше страхотно. В интерес на истината й бе писнало до смърт да не стреля по хора.

Стисна пистолета здраво, толкова здраво, че ръцете й се разтрепериха. Погледна Бишоп през сълзи.

— Ти си гадняр! — извика тя. — Знаеш ли? — Стоновете почти погълнаха думите й. — Щях да те обичам. Щях да те обичам, а ти… само ме лъжеше. Целият си изтъкан от лъжи. Гадняр!

Бишоп погледна пистолета. После Катлин. Кимна. Стори му се, че това се иска от него.

Сбърка.

— Млъквай! — изкрещя Катлин. — Да не си посмял да ми кимаш! Само лъжи чувам от теб. Отвратителен гадняр.

— Виж — каза глухо Бишоп. — Права си. Наистина те излъгах…

— Не ми казвай, че съм права, копеле мръсно! Щях да те обичам. — Тя продължи да пристъпва към него. Приближаваше се, насочила пистолета. Стискаше го толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Пръстът на спусъка също бе побелял. — А ти ми дрънкаше само… лъжи! Как може да си такъв? Как може да причиниш подобно нещо на някого? Представи си, че някой ти стори същото. Ако те убия, няма да ти е много приятно, нали? Трябва да те убия още сега, копеле такова.

Бишоп премигна. Започна да го боли глава. Със сигурност главоболието бе причинено от нещо. Може би от юмрука на Голдмунсен в лицето му. Бузата му вече се бе подула и пулсираше. Почувства остра болка, която запълзя навътре в черепа му. Към всичко това се добавяха и крясъците на Катлин. Мразеше тази част. Винаги бе мразил момента, в който жените разбират какъв е всъщност, полудяват и започват да му крещят. А като прибавим и пистолета… Е, пистолетът сам по себе си беше в състояние да му причини главоболие.