Читать «Пътят на динамита» онлайн - страница 138

Вайс разтърка очи. Колко ли е часът? Сигурно е минало десет. Кабинетът му все още тънеше в мрак. Мониторът продължаваше да свети. Бе пуснал десетсекундния клип на Джули Уайънт, онзи, в който тя подмамваше потенциалните клиенти с пръст да дойдат при нея. Вайс го пусна и всеки път щом погледът му спреше на нея, усещаше, че нещо сграбчва сърцето му и го стиска. Джули бе някъде там навън. Сянката я преследваше. Всяка секунда имаше значение.

— Звъните на домашния ми телефон по това време, за да ми кажете, че в затвора ми има опасен престъпник, така ли? — продължи човекът отсреща.

Казваше се Роджър Нелсън. Директор на затвора „Норт Уилдърнес“. Имаше сух, дрезгав глас и говореше като мъж, живял дълго и видял много. Освен това явно не бе много радостен от обаждането на Вайс.

— Можете да се изненадате, господине, но всъщност в затвора ми се намират доста убийци. Това е един от най-характерните отличителни белези на контингента ми.

— Да, но този затворник — Бен Фрай — е организирал преместването си при вас — каза Вайс. — Ще се опита да се добере до човек, когото охранявате — Лени Померой. Най-вероятно ще измъчва Померой, за да изтръгне определена информация, след което ще го убие. После ще избяга.

Жената от монитора се наведе напред, скрила едната ръка зад гърба си. С пръста на другата подмами Вайс да отиде при нея. Вайс се загледа замечтано в ангелското й изражение. Помисли си, че не е виждал по-дълбоки и мамещи очи.

Нелсън се изсмя от другата страна на линията.

— Е, господин Вайс, това наистина е най-хитрият план, за който съм чувал. Единственият му недостатък е, че е напълно невъзможен за изпълнение. Имате ли въобще някаква представа как е организирана охраната в нашия затвор. Дори и в думите ви да има известна истина, в което, честно казано, се съмнявам, никой не може да осъществи подобно безумие.

— Може — отвърна Вайс леко напрегнато и раздразнено. — Ще го направи.

— Аха — изсумтя Нелсън. — И как точно разбрахте за това?

Вайс вдигна очи към тавана за помощ, но тя не дойде.

Това бе въпросът, от който се опасяваше и на който не можеше да отговори. Откъде е разбрал това, което знае? Предчувствие? Интуиция? Самият той не бе сигурен.

— Имам източник — излъга най-сетне Вайс.

— И кой е той?

— Не мога да ви кажа.

— Приятна вечер, господин Вайс — каза Нелсън.

— Господин Нелсън…

— Господин Вайс — прекъсна го изморено директорът, — нека повторя още веднъж, преди да затръшна слушалката. Вие, както и всеки друг откачен данъкоплатец в Калифорния, можете да спите спокойно тази вечер с ясното съзнание, че министерството на правосъдието прави всичко възможно да ви предпази от престъпниците, затворени в местата за изтърпяване на наказание. Ясен ли съм?

Вайс отвори уста да отговори, но не му дадоха възможност. Слушалката от отсрещната страна се затръшна точно както обеща Нелсън. Последва сигнал свободно.

Вайс остави слушалката. Прокара замислено длан по устните си.

Момичето на екрана продължаваше да го подканя с пръст, а златисто червената й коса блестеше.

Вайс пак посегна към слушалката.