Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 40

После вдигна поглед. Чо’гал вече беше убил няколко некролити, запазвайки по същия начин сърцата и душите им под формата на скъпоценни камъни. Останалите се свиваха, магията им все още бе свързана с олтара и те не можеха да избягат, а и бяха твърде уплашени, за да се бият. Гул’дан изсумтя. Колко са безполезни! Трябваше да се възпротивят. Но така дори го улесниха още повече. Той се засмя и се изправи на крака. После се запъти към останалите уорлоци, облизвайки кръвта по бивниците си. Скоро те щяха да бъдат достатъчно войнствени дори за най-кръвожадния командир.

* * *

— Е? — попита Дуумхамър, крачейки в полето. — Успя ли?

Гул’дан не пропусна да забележи, че въпросът на Военачалника бе подобен на този, който сам бе изкрещял на некролитите си преди няколко дни. Но този път отговорът беше различен.

— Да, велики Дуумхамър — отвърна той, посочвайки към труповете зад гърба си.

Дуумхамър се загледа над рамото му към фигурите, които бяха проснати на земята.

— Това са убити воини от Стормуинд — изсумтя Дуумхамър. — За какво са ми? Или ме повика тук да ми покажеш колко добре можеш да редиш трупове?

Той се усмихна злобно.

— За това ли ти стигат силите, Гул’дан? Да приготвяш трупове за погребение?

На Гул’дан му се искаше да изтрие самодоволната усмивка от лицето на водача си и да покаже на арогантния воин на какво е способна магията му. Но сега не бе време за това.

— Разбира се, че не — отговори той, достатъчно рязко, за да накара Дуумхамър да присвие очи. — Погледнете!

Той кимна на Чо’гал, който коленичи до първото тяло и постави кристален жезъл в студените му, сковани ръце. Тези магически оръжия отнеха повечето време от подготовката, но Гул’дан знаеше, че без тях новият му отряд ще е толкова слаб, колкото Ракмар предполагаше. За щастие, той и Чо’гал вече бяха започнали да експериментират с подобни неща за своите цели и успяха да променят заклинанията си, за да пригодят оръжията за новата им роля.

Докато двамата с Дуумхамър наблюдаваха, трупът се размърда. Пръстите му се свиха около жезъла, който започна да свети. Светлината му се разля по цялата дължина на ръката му и бавно обхвана цялото тяло, придавайки му зелено сияние. И после трупът отвори очи.

Дуумхамър леко се стресна, макар че не издаде никакъв звук и този път беше ред на Гул’дан да се усмихне самодоволно. Той все пак не можеше да вини Военачалника, че се е сепнал. Самият уорлок намираше гледката за страховита, въпреки че именно той беше създал тези същества.

Трупът бавно се изправи на крака, първоначално с по-тромави движения, но след всяка изминала секунда придобиваше видима ловкост. Вдигна блестящите си червени очи към Гул’дан и тогава оркският уорлок прочете в тях, че го разпознават.

— Значи успя, Гул’дан — каза съществото, а думите му прозвучаха странно заради новата челюст с твърде дребни зъби.

После огледа тялото и крайниците си и вдигна свободната си ръка, за да опипа лицето си.

— Ти върна духа ми в този свят! — трупът се засмя по-скоро като орк, отколкото като човек. — Чудесно!

— Добре дошъл отново, Терън Горфийнд — отвърна Гул’дан, опитвайки се да прикрие смеха в гласа си. — Да, върнах те, за да можеш отново да служиш на Ордата.