Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 38

После си помисли нещо друго.

— Ще предложа и още един кандидат — каза той. — Гавинрейд. Той бе един от рицарите ми в Азерот, най-верният от всички, много добър човек. Мисля, че от него ще излезе чудесен паладин.

Той се усмихна.

— Но Туралиън ще бъде лейтенант.

Кадгар кимна.

— Добър избор, бих казал. — Той поклати глава. — А сега да се надяваме Ордата да ни даде време да подготвим тях и останалата част от армията.

— Ще подготвим каквото можем — отсече Лотар, мислейки си вече как точно да разпредели войските от всички кралства. — И ще се изправим срещу тях, когато се наложи. Няма какво друго да направим.

Шест

Гул’дан беше бесен.

— Защо още не сте готови? — крещеше той.

Другите орки се свиваха пред него. И преди бяха виждали главния уорлок бесен и знаеха, че може да използва страховитата си мощ срещу тях само защото не е доволен от нещо.

— Опитваме се, Гул’дан — отговори Ракмар.

Най-старият оцелял оркски некромант след самия Гул’дан бе Ракмар Шарпфанг. Той бе неофициалният главатар на некролитите и често изпълняваше ролята на информатор за постиженията им… или провалите им… на главния уорлок.

— Успяхме да съживим телата, да, но не можем да им дадем съзнание. Те не са много повече от едни черупки. Можем да ги контролираме, но движенията им са тромави и бавни. Така не биха представлявали особена заплаха за когото и да било.

Гул’дан се загледа в телата зад Ракмар. Бяха човешки — на убити воини от Стормуинд и трябваше да се превърнат в мощен отряд за Ордата, както уорлокът беше обещал на Дуумхамър. Но само ако безполезният му помощник успееше да ги трансформира в нещо повече от тътрещи се останки, каквито бяха сега!

— Намери начин! — изрева Гул’дан, а от устата му се разхвърча слюнка.

Той сви юмруци, изкушавайки се да ги засили към непомръдващите некролити, но от това нямаше да има никаква полза. Явно, щом са мъртви, няма да могат да му помогнат… Изведнъж го осени мисъл и той се завъртя на пети, изумен от собствената си гениалност. Разбира се! Това е отговорът!

— Прав си, Ракмар — каза спокойно той и с две ръце приглади предната част на робата си. — Опитваш се. Разбирам. Това е нещо ново и различно, и би било предизвикателство за всеки. Нямам право да се гневя, задето не си успял. Моля, върни се към работата си. Ще те оставя на мира да продължиш с експериментите си.

— Ъ-ъ, благодаря — запелтечи Ракмар, изумен.

Гул’дан забеляза, че оркът остана особено изненадан от рязката промяна в поведението му, както и останалите уорлоци зад него. Той потисна смеха си и просто кимна и се обърна. Нека си мислят, че е съжалил за изблика си или дори, че се е разсеял от нещо друго и е забравил за какво се е ядосал. Нека си мислят каквото искат. Скоро няма да има значение.

Докато вървеше, той се огледа. Чо’гал бе наблизо, както винаги — огърът-магьосник клечеше до една разрушена сграда достатъчно близо, за да му се притече на помощ в случай на нужда. И все пак бе достатъчно далеч, за да не бъде забелязан от некролитите, които биха се притеснили от присъствието му. Гул’дан кимна и двуглавият огър се изправи и се приближи към него, скъсявайки бързо разстоянието помежду им с широките си крачки.