Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 39

— Некролитите постигнаха целта си — каза Гул’дан на огромния си лейтенант. — Сега ще получат нова, още по-сериозна цел.

Той се усмихна, потърквайки замислено брадата си.

— Събери приборите. Ще направим жертва.

* * *

— Ще призовем падналите си братя? — попита тихо Ракмар.

Той и останалите некролити стояха близо до олтара, който им беше заповядано да построят, и Гул’дан виждаше, че се опитват да разгадаят целта му. Нека се опитват. Докато успеят, ще е станало твърде късно.

— Да — отвърна Гул’дан, фокусирайки се върху заклинанието, което предстоеше да изрече. — Дуумхамър изби уорлоците, но душите им още са тук. Ще ги призовем и ще ги настаним в човешките тела.

Той се усмихна широко.

— Те ще се радват да се завърнат сред нас и отново да служат на Ордата.

Ракмар кимна.

— Това ще ги съживи — съгласи се той. — Но ще им даде ли сила? Или ще бъдат просто ходещи трупове?

Гул’дан се намръщи, изненадан и недоволен от това, че некролитът бе прозрял истината толкова бързо.

— Тишина! — заповяда той, възпирайки всякакви други въпроси. — Започваме!

Той започна ритуала, призовавайки магията си и усети как го изпълва със сила. Тя не беше достатъчна, но скоро и това щеше да се промени. Сега обаче той се концентрира върху задачата си да канализира енергията си към олтара пред него, за да я насочи към трансформацията, която трябваше да извърши. Ракмар и останалите некролити се присъединиха към него и започнаха да отдават своите некромантски сили на заклинанието. Това трябваше да отвлече вниманието им, за да не забележат, че Гул’дан се е преместил, преди да стане твърде късно.

— Рраааррр! — Гул’дан не успя да сдържи рева си, но това не бе от значение.

Той вече беше застанал зад Ракмар с кама в ръка и, когато по-високият орк се обърна към него, острието се засили и преряза гърлото му. Рукна кръв и опръска и двамата, Ракмар залитна назад и стисна раната си, опитвайки се да си поеме въздух. Той падна върху олтара и зяпна ужасен, а после се опита да се махне от него. Но Гул’дан се хвърли отгоре му, затисна го с крака и отмести ръцете му настрани. После заби камата в гърдите му и я завъртя, за да разшири раната. Протегна ръка, рязко я заби дълбоко и изтръгна все още биещото сърце на Ракмар. Пред очите на бившия си помощник Гул’дан изрече заклинание и магията му обви кървавото сърце, заклещвайки в него духа му. После магията на олтара се отприщи и трансформира сърцето, като го смали, втвърди го и му придаде неестествен блясък. Докато некролитите се свличаха на земята и телата им не бяха нищо повече от празни черупки, Гул’дан се усмихна към Ракмар и вдигна високо блестящия камък.

— Не се плаши, Ракмар — успокои той мъртвия орк. — Това не е краят ти. Тъкмо напротив. Ще изпълниш успешно задачата си, но с моя помощ. Отново ще се биеш за Ордата. И Дуумхамър ще получи немъртвите си воини.

Старият вещер се изсмя.

— Това ни е хубавото на некромантите — никога не оставяме нещо да иде на вятъра.