Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 134

Той сви зад един ъгъл и се озова в една широка зала, с изненадващо голи стени. Вдъхновен от нещо, което не можеше да назове, Гул’дан пресече стаята и се приближи до близката стена. После започна да пише върху нея, изобразявайки гробницата и пазителите й със собствената си кръв. На няколко пъти сбърка, усещайки как ръката му натежава.

„Нападнат… от пазителите“ — написа бавно той. „Умирам…“ Той знаеше, че това е истина и бързаше да опише историята си, преди да се предаде в ръцете на смъртта. Но зад гърба си продължаваше да чува същото сухо, гладно дращене, което бе чул в гробницата. Идваха за него. „Ако помощниците ми не ме бяха изоставили“ — написа той, но вече едва успяваше да фокусира погледа си, а гърлото му бе прекалено свито, за да издаде звук.

Но сега осъзна, че вината не беше тяхна. Беше негова. През цялото време си беше мислил, че има контрол, докато всъщност е бил само една пионка, глупак, роб. Цялото му съществуване е било една измама, една шега. И скоро щеше да свърши. „Какъв глупак съм“ — помисли си той. Той спря да пише и се обърна да бяга, знаейки, че вече е твърде късно. Ноктите се забиха надълбоко и Гул’дан намери достатъчно глас в себе си, за да изкрещи.

* * *

Ренд протегна ръка и спря Мейм, който искаше да продължи.

— Не — каза спокойно той.

Изпод грубата превръзка, която беше импровизирал с колана на един паднал орк, продължаваше да се стича кръв.

— Трябва да намерим Гул’дан — настояваше Мейм, въпреки че залиташе от собствените си рани, а грубите превръзки на единия крак и рамото му бяха подгизнали от кръв.

— Няма нужда — увери го брат му. — Тези… същества са свършили тази работа вместо нас.

Нещо странно се беше появило от сградата пред тях, нещо с прекалено много крайници и стави, и определено с прекалено много зъби. То бе следвано от други, които нападнаха орките, разкъсвайки ги като обезумели животни, гладни за свежа плът. Неколцина орки замръзнаха от страх при гледката на ужасните същества, но другите се отбраняваха и накрая успяха да унищожат и последното, макар че понесе доста удари и уби дузина орки, преди да спре да се мята и хапе.

Съществата се бяха появили от тази сграда. Макар и воин, Ренд притежаваше известен усет към магията и можеше да усети енергията в тази странна древна постройка пред очите му. Беше неизмеримо мощна и неописуемо зла. И беше наситена с омраза, силна омраза, насочена към всичко живо. И тези същества бяха само лек намек за истинската сила.

После нещо подкоси краката им, а в сградата отекна оглушителен звук, силен тътен, наподобяващ смях, който идваше някъде дълбоко под тях. От входа на постройката се завихри някакъв въздух, зловонен и нечист, а с него излетя и нещо друго — нещо, което накара Ренд да настръхне. Той не го видя, но беше сигурен, че почувства самото зло, което се излъчи от това странно място, експлодира и се разпръсна на слънчевата светлина. Тътенът продължаваше и земята се разтресе. В скалите под краката им започнаха да се появят пукнатини. Целият остров започваше да се разпада.