Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 133

Отвъд вратата цареше мрак, през който дори светлината на Гул’дан не можеше да проникне. Мракът бе толкова студен, че мигновено смрази пръстите му, а дъхът му се превърна в лед. И този мрак бавно започна да се движи, преливайки в различни форми, пъплещи, пълзящи, превиващи се форми с очи, които блестяха по-мрачно от останалите, толкова мрачни, че бе болезнено да погледне към тях. И тези тъмни форми се усмихнаха, приближиха се към вратата и напуснаха вечния си затвор. И се насочиха към Гул’дан и неговите уорлоци. Демони. Но не приличаха на нищо, което бе виждал преди. Гул’дан си мислеше, че е виждал всякакви ужасяващи същества, но на фона на тези познатите форми от миналото изглеждаха просто като сенки, безобидни и лесни за отстраняване.

„Не!“ — извика Гул’дан в съзнанието си, изгубил способност да контролира устата си и да издаде звук. „Не трябваше да става така! Саргерас ми обеща!“ Той се опита да призове магията си, да вдигне ръце, да побегне… да направи нещо, каквото и да е. Но гледката на съществата пред него го парализира — тяло и душа — Гул’дан, който се мислеше за господар, не можеше да направи друго, освен да се взира и трепери, докато те приближаваха към него, а тъмните им нокти се протягаха към лицето му.

Първото докосване бе достатъчно да премахне парализата и Гул’дан побягна, опитвайки се да се измъкне от това кошмарно място. Драк’тул и останалите стояха точно зад него, но сега нямаше и следа от тях… явно вече бяха избягали. От гробницата отекнаха викове, докато Гул’дан се суетеше от един коридор в друг. Лицето му гореше на мястото, където го докоснаха ноктите и чак когато вдигна ръка и попипа бузата си, осъзна, че е порязан, и то дълбоко.

— Проклет да си, Саргерас! — изруга той, преминавайки покрай колони и стълбове, през стаи и коридори. — Няма да бъда победен така! Аз съм Гул’дан! Аз съм въплъщение на мрака! Не мога да свърша… така!

Той спря да си поеме дъх и да се ослуша. Нищо. Виковете бяха утихнали. „Проклети, слабоумни слабаци“ — помисли си той, представяйки си орките Стормрийвър, които беше довел със себе си. „Сигурно вече са мъртви!“ Сега бузата му пулсираше и той я притисна с ръка, опитвайки се да спре кръвта, която се стичаше от раната. Започваше да се замайва и да усеща слабост в крайниците.

— Трябва да продължа — каза си мрачно той. — Силата ми трябва да е достатъчна да…

Гул’дан замълча и се заслуша внимателно. Какъв беше този звук? Беше слаб и непрекъснат и караше кожата му да настръхне, но съдържаше едновременно жестокост и… радост?

— Този смях… Ти ли си, Саргерас? — настоя той. — Присмиваш ли ми се? Ще видим кой ще се смее последен, демоне, когато взема горящото ти Око!