Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 132

— По-бързо, глупаци — обърна се той към хората си. — Разпръснете се и намерете главния коридор! Трябва да стигнем до Залата на окото, преди да се събудят пазителите на гробницата!

— Пазители? — попита колебливо един от уорлоците, на име Урлук Клауд-килър. — Нищо не си ни казал за пазители!

— Безгръбначни страхливци! — изруга Гул’дан и зашлеви свития Урлук в лицето. — Казах по-бързо!

Гневът му ги мобилизира или поне временно засенчи страха от това странно място и ужасите, които може да крие, и уорлоците започнаха да претърсват сградата. Накрая те откриха широк централен коридор и продължиха по него.

Щом напреднаха обаче щетите наоколо намаляха. Сега Гул’дан можеше да види резбите по колоните и стълбовете, както и фините гравюри по стените, красивите мозайки, които покриваха пода и тавана. Разбира се, боята отдавна бе заличена от солената морска вода, но имаше и достатъчно запазена украса, от която да си проличи колко красива е била сградата — един наистина величествен и орнаментиран храм, който би удивил и най-претенциозните посетители.

Гул’дан обаче не се интересуваше от подобни неща. Той искаше едно-единствено нещо — магията, която го чакаше в подземната гробница. Когато накрая стигна до вратата на подземието, той се спря и се наслади на мига.

— Сега, Саргерас — прошепна той, — ще взема това, което е останало от силата ти… и ще подчиня този порочен свят на колене.

Той вече усещаше енергията и тя бе достатъчна да накара сетивата му да затанцуват и потръпват в очакване. Кълбото зелена светлина, което се събираше в шепата му, когато го призова, сега беше два пъти по-голямо от главата му и се състоеше от завихрен зелен огън — толкова ярко, че не можеше дори да погледне към него и се налагаше да го държи в средата на залата, за да не стопи стените. И това бе в непосредствена близост до източника! Какво ли щеше да може да прави, когато всъщност се докосне до силата и я абсорбира цялата само за себе си?

Увлечен в мисли, Гул’дан даде знак на останалите да отстъпят назад и те покорно се отдалечиха в далечния край на залата. Тогава той се протегна и сграбчи тежката каменна дръжка на масивната врата от черно желязо. Това бе единственото място в цялата сграда, където липсваше украса и рязката му чистота създаваше чувството на величие, което липсваше при статуите и гравюрите. Това ясно показваше, че това място е твърде важно за подобна натруфеност. Нетърпелив да разбере какво се крие там, Гул’дан натисна дръжката с всичка сила. Той усети, че заяжда, неизползвана от векове, но също почувства и някакво убождане от магията, която го обля. Не беше болезнено, по-скоро като отключващо заклинание, отколкото магия и той усети много по-голямото и мощно заклинание, свързано с него.

Но първоначалното заклинание премина през него и отново го освободи, а механизмът му си остана заключен. Точно както го беше уверил Саргерас. Ейгуин беше защитила гробницата от нахлуване на човеци, елфи, джуджета, дори гноми… от всяка съществуваща раса. Но всяка раса от този свят. Гул’дан беше орк и Ейгуин никога не бе чувала за Дренор. Заклинанието й не включваше него и той можа да натисне дръжката докрай, при което вратата силно изскърца и след един мощен натиск се отвори широко.