Читать «Призрачна музика» онлайн - страница 170

— Утре не мога.

— Защо? Какво чак толкова сериозно имаш да вършиш? И изобщо какво по-важно от нашата любов може да съществува?

— Утре погребвам мъжа си. Той загина по време на урагана.

Олга се изненада, че успя да изрече това спокойно, без да се разплаче. Дори гласът й не трепна. Дударев се отдръпна и я погледна стреснато.

— Ти… Шегуваш ли се?

— Според мен погребението на съпруга ми не е повод за шеги.

— Оля, но защо не ми каза веднага? Как така? Аз стоя тук като глупак и плещя нещо за любовта, а ти мислиш за погребението. Няма нищо странно, че говориш такива глупости.

— Точно така, Георгий, няма нищо странно. Чуваш ли се какво говориш? Осъзнаваш ли какво става? Моят мъж загина, синът ми остана без баща, а ти си мислиш само за едно: колко глупаво изглеждаш. Точно за това ти говорех. За теб хората са боклуци. За теб съществува единствено Георгий Дударев, който стои в центъра на вселената. Извинявай, но аз си имам своя вселена и тя вече не се върти около теб. Моля те, върви си.

Тя наистина искаше той да си отиде. Човекът, който през последната половин година й беше толкова близък и скъп, изведнъж се оказа чужд, неприятен и абсолютно излишен. Боже мой, защо извърши всичко това? Как можа да се влюби толкова безогледно в това егоистично чудовище? Къде беше гледала? Георгий не се бе променил сега, той винаги е бил точно такъв, но на нея й се струваше, че е прекрасен, свестен, умен, че е най-добрият. За да го спаси, тя дори се реши да причини болка на съпруга си. Ако не бе постъпила така, Михаил нямаше да се отчужди от нея и в събота щяха да отидат заедно при сина им. И сигурно щяха да си тръгнат много по-рано от лагера. Олга разбираше, че Михаил се е задържал толкова дълго, за да се прибере колкото се може по-късно вкъщи, където се чувстваше направо непоносимо. Щяха да си тръгнат по-рано и до единайсет часа вечерта, когато се развихри ураганът, щяха да са си у дома. А може би изобщо нямаше да отидат в събота, а в неделя. И той щеше да е жив. Но Михаил загина и това стана само заради нея. Ако той не бе научил за изневярата й, те нямаше да се отчуждят. А той нямаше да научи за изневярата, ако Олга не му беше изневерила. Това е. Тя принесе мъжа си в жертва… И за какво? На кого? Заради съмнителното щастие да бъде до този чудовищен егоист, до този студен и всъщност жесток човек? Заради внезапния си романтичен порив, временното си умопомрачение? Но защо, защо не можа да погледне ситуацията отстрани по-рано и да разбере, че тази опасност дебне всички жени, чиито мъже са прекалено заети с работа. Мъже, които работят от сутрин до вечер, викат ги и по празниците, и в почивните дни, и посред нощ. А на жените им се иска да ходят заедно с тях по изложби, на концерти и при приятели, иска им се да обсъждат с тях новостите в литературата и в киното, но нима могат да ги обсъдят с мъжете си, които нямат време да прочетат нова книга или да гледат нов филм. Те нямат време, а дори и да имаха, нямаха сили да ходят на гости при приятели или по изложби. В малкото си свободни от работата часове мъжът й искаше да си полежи и да помълчи — това бе толкова естествено и нормално. Но защо тя се отнасяше към това като към нещо обидно и неправилно? И тя, и много други жени влизаха в такива капани. Те искаха да бъдат приятели с мъжете си и да получават вниманието им, но съпрузите им бяха ангажирани само с едно: с работа, работа и пак работа… И ето че тогава жените срещаха човека, който разполага с много повече свободно време, човека, който обсъждаше с тях всичко, което те биха искали да обсъдят със съпрузите си, и започваше кошмарът от непрекъснати, оплетени една в друга лъжи, хитрости, криеници. Една обикновена криза в общуването тласкаше жените към постъпки, за които впоследствие страшно съжаляваха. Можеше да мине съвсем малко време и да се окаже, че тайният любим не е чак толкова умен, не е чак толкова достоен за уважение и дори изобщо не е почтен, но всичко вече е свършило, съпружеският живот е отровен с лъжи и по-нататък вече нищо няма значение…