Читать «Призрачна музика» онлайн - страница 172

— А какво ще правите там? — изненада се Настя. — Вие не сте специалисти и нямате никакво образование.

— Това няма значение — намеси се Артьом. — Ще мием пода, ще поправяме столовете, ще вършим всичко. С Денис дълго го обсъждахме и осъзнахме, че сме открили дело, на което бихме искали да се посветим. И двамата.

Той наблегна на последните думи и Настя разбра всичко. Разбра и оцени жертвата, която деветнайсетгодишният младеж правеше с готовност в името на приятелството, въпреки че искаше да стане музикант…

Когато Настя се накани да тръгва, Артьом отиде да я изпрати. Той винаги я изпращаше и Денис вече не се дразнеше, когато виждаше, че приятелят му излиза от стаята заедно с нея.

— Анастасия Павловна, искам да ви благодаря — започна малко притеснено Артьом, когато излязоха от сградата.

— За какво?

— За Ирина Астапкина. Ако не бяхте вие, никога нямаше да разбера, че има човек, който пише такива стихове и пее толкова хубаво.

— Радвам се, че песните й са ти харесали — усмихна се Настя. — И аз много ги харесвам.

— Не, става дума за друго… — Артьом спря, подбирайки думите си. — Не е важно дали ми харесват или не. Важното е какви мисли ти хрумват, след като чуеш песните й.

— И какви мисли ти хрумнаха? — попита тя.

— Разбрах, че човек трябва да умее да е щастлив във всеки момент, а не да чака щастието да настъпи някога по-късно. Разбирате ли ме? Сигурно не обяснявам добре… Ето например, тя има една песен за Нова година.

Стрелките тичат във захлас, за да откраднат този час. Не ще заспя, но ще пропусна аз мига, във който той ще мине и ще открадне старата година. А може би добра била е тя, но не довърши хиляди неща и пълна с сили, отлетя. А тук за нея бляска във тъмата едничък паметник — елхата.

— Знам тази песен — кимна Настя. — Винаги ми се е струвала много тъжна. Когато я чух за пръв път, дори плаках.

— Аз също плаках — призна си Артьом. — И представяте ли си, изведнъж погледнах часовника и видях как стрелките се движат, движат, движат неумолимо, нищо не може да ги спре и те наистина изяждат времето, крадат го. Стигат до дванайсет — и един час вече е изчезнал, изчезнал е един ден, изчезнала е една година. Те са я откраднали. Винаги толкова нетърпеливо очакваме този празник, имам предвид Нова година, сякаш сме решили предварително, че всичко покрай нас е лошо и безинтересно, а утре ще започне новата година и всичко ще стане по-добро. Разбирате ли? Още от раждането ни сякаш ни втълпяват, че трябва да мислим само за бъдещето и да живеем само с утрешния ден. Ами ако днешният ден е най-хубавият от всичко, което се е случило до този момент, което се случва в момента и което ще се случи през целия ни живот? А ти дори не си забелязал това, не си го видял, не си го разбрал и едва когато вече си много стар, изведнъж започваш да осъзнаваш, че това е била най-хубавата година в живота ти, но е отминала толкова отдавна, че ти си я пропуснал, не си я оценил и все си очаквал нещо по-добро. Говоря объркано, нали? Така ме гледате, че… Глупости ли дрънкам?