Читать «Призрачна музика» онлайн

Александра Маринина

Призрачна музика

(книга 20 от "Настя Каменская")

ГЛАВА 1

Беше му хубаво. Още сутринта пое дозата си и сега душата му се къпеше в чувство за дълбок и ненарушим покой. Не го дразнеше дори продължителната изтощителна жега. Винаги ставаше така, след като поеме дозата — хубаво му бе и когато е горещо, и когато е студено, хубаво му беше да седи, хубаво му беше да лежи. Всичко му беше хубаво и нищо не го тревожеше.

Но мозъкът му работеше на бързи обороти и това също бе последствие от поетата доза. Жегата беше добра не просто сама по себе си, но и защото в това неделно утро човек трябваше да положи огромни усилия, за да открие някой случаен минувач в Москва. Който имаше възможност, бе заминал извън града; който нямаше, си седеше вкъщи с включен климатик или в най-лошия случай — с дръпнати пердета, и почти не се срещаха ненормалници, които да не жалят себе си и да се мотаят по улиците без работа. Как ли пък не! На слънце бе трийсет и девет градуса, на сянка — трийсет и пет, наоколо се извисяваха нажежените, излъчващи горещина каменни сгради и не се усещаше никакъв полъх на вятъра. А към това се прибавяха и изгорелите газове, които сякаш не се разсейваха, не се разтваряха из въздуха и не изчезваха, а си стояха там, където ауспусите на автомобилите ги бяха изпуснали… Общо взето беше ясно, че ако човек се щадеше поне мъничко, за нищо на света нямаше да се шляе из московските улици в този прекрасен слънчев юнски ден.

Автомобилът „Шкода Фелиция“ с цвят на син домат или казано по-просто — тъмновиолетов, си стоеше там, където му бяха казали, че ще бъде — пред блок номер осем. Той спря до колата, докато си палеше цигара, изпусна запалката си, с едва забележимо движение на обувката си я ритна малко по-нататък, под колата, и клекна, за да я вземе. И ето че вече всичко беше наред: радиоуправляемото взривно устройство залепна за дъното на автомобила под шофьорското място. Той се изправи, запали цигарата си и тръгна бавно напред. Намери си и подходяща пейка. Вярно, на най-слънчевото място, но нямаше проблем, защото и това бе за добро. Ако пейката беше на сянка, задължително щеше да се появи някоя нахална бабичка, излязла да подиша чист въздух, а така бе застрахован от нежелана близост.

Той седна на пейката, сложи слушалките на главата си, натисна бутона на уокмена, който висеше на кръста му, и се отдаде на музиката. Сутринта дълго избира кои касети да вземе, тъй като не бе изключено да чака дълго. Подбира, подбира, нарежда ги на отделна купчинка, а след това отново прегледа придирчиво избраните, върна ги на мястото им и пак започна да подбира. Най-сетне приключи с избора си. Спря се на баладите „Сянката на луната“ и на „Шотландска симфония“ на Менделсон. Баладите го привличаха със своята прохладна мъглявост, бяха прозрачни и тъжни и въпреки ритмичността си, звучаха бавно и отнесено, някак неземно.

Докато пътуваше насам, той успя да изслуша цялата касета с балади и сега, седнал на пейката близо до лилавата „Фелиция“, се приготви да слуша Менделсон. Дори не да го слуша, а да се пропива с нега. Това беше много особено удоволствие, което не бе достъпно за всеки. В света наоколо цареше тежка жега, от която затъпяваш, и горещ въздух, който ти бе противно дори да вдъхваш, а от слушалките право в главата му духаше ураганен вятър, трещеше гръм, проблясваше мълния и се изсипваше проливен дъжд. Всеки път, когато слушаше „Шотландска симфония“, той си представяше сурова природа, скалисти планини, дълбоки ледени езера и тъмнозелени гъсти гори. И над цялото това студено великолепие се носеше самотна хищна птица. И вятър, примесен с дъжд…