Читать «Призрачна музика» онлайн - страница 168

Дори не успя да разбере какво се случи, когато едно огромно дърво падна на пътя точно пред предните гуми на автомобила. Ермилов се заби в ствола му с пълна скорост. Колата се преобърна няколко пъти и се запали, но Михаил Михайлович не усети обгарянията. Той умря намясто, защото воланът проби гръдния му кош.

* * *

Изминаха три дни. Москва се съвземаше от урагана, какъвто не помнеха дори и най-възрастните хора. Едни ликвидираха последиците от развилнялата се стихия, други мъкнеха на бунището остатъците от онова, което доскоро е било техен любим автомобил или гаражна клетка, трети посещаваха ранените в болниците, а четвърти погребваха близки хора. Отначало съобщиха, че по време на стихийното бедствие са загинали петима души, след това започнаха да уточняват данните и към края на разчистването на града и областта от затрупванията цифрата стана значително по-голяма.

Олга Ермилова научи за гибелта на мъжа си в неделя през деня. Отначало тя не се притесни особено, когато в десет часа вечерта мъжът й още не се бе прибрал вкъщи, защото знаеше, че Михаил я избягва и се старае да си идва колкото може по-късно. Когато в единайсет вечерта ураганът се развилня, Олга се разтревожи. В три през нощта, някъде около час след като природата се успокои, мъжа й все още го нямаше и Олга реши, че заради бедствието са повикали всички служители на милицията на работа. В десет сутринта се обади в службата на Михаил, но никой не й отговори. И изведнъж тя ясно осъзна, че него го няма не само вкъщи. Него го нямаше изобщо.

А към пет часа привечер й съобщиха вестта.

В сряда при нея дойде Дударев. След дните, прекарани в килията, той изглеждаше зле, бе отслабнал, лицето му беше хлътнало, но в очите му блестяха злобни пламъчета. Той се обади на Олга и я попита къде могат да се срещнат. Тя му каза, че може да дойде в дома й.

— Пуснаха ме — заяви Георгий още на прага.

— Виждам — отвърна тихо Олга, без да го поглежда в очите.

— Не се ли радваш?

— Радвам се за теб.

— Пуснаха ме изобщо, не разбираш ли? Гадните ченгета най-сетне разбраха, че не съм виновен за смъртта на Елена.

— Разбирам, Георгий. Пуснали са те изобщо.

Дударев погледна Олга по-внимателно и понечи да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Не ме ли обичаш вече? — попита той, без сам да вярва на думите си.

Тя очакваше този въпрос, очакваше го отдавна и знаеше, че ще се наложи да му отговори. Ако не искаше всичко да започне отначало, трябваше да събере остатъците от решителността си и да отговори. Беше подготвила отговора си предварително, но в този момент бе на ръба да се разтрепери. Може би не трябваше да прави това? Тя остана сама, Георгий също е сам и нямаше нищо лошо в това, че ще бъдат заедно. Нали съществуваше онази половин година, през която им бе толкова хубаво. Половин година, през която й се струваше, че е щастлива. И може би това усещане не е изчезнало напълно? Може би всичко щеше да се върне? Щеше да й бъде толкова трудно сама… Не, не биваше да го прави. Ако искаше да запази поне капчица уважение към себе си след всичко онова, което извърши, трябваше да отговори така, както бе решила.