Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 96

Трета глава

Вторник, 24 август

Силният трополящ дъжд продължава. Вече два дни почти не е спирал. Барабани по улуците, стича се по прозорците, накъсва въздуха и ни държи затворени вътре. Черният отан вилнее като банда престъпници, брули листата от кестените, преобръща чадърите, дърпа шапките, разчорля прическите, дращи шантавите си графити по цялото течение на реката.

Анук и Алиса през повечето време слушат музика и гледат телевизия. Напоследък Розет отново рисуваше маймунки, обаче сега е минала на слонове. И трите ми изглеждат доволни, нищо че са затворени вътре. На мен ми е трудно да си намеря място, надничам през прозорците, наблюдавам как дъждовните капки се надбягват по стъклото и чакам... какво? Всъщност не знам.

Днес следобед отидох да потърся Жозефин. Навлякох стария дъждобран на Арманд и обух чифт гумени ботуши. Жозефин обаче не беше в "Кафе дьо Маро" и Мари-Анж ме осведоми, че не знае кога ще се върне. Улиците бяха пусти и печални. Небето беше тъмно като през ноември. Докато минавах покрай църквата, забелязах, че вратата на стария магазин за шоколад леко се е откачила от резето и трополи самотно на някакъв забравен шифър.

Туп–туп–туп. Туп–туп. Туп–туп.

Това вече не беше моята къща. Не носех отговорност. Въпреки това в сградата има привидения, които в момента се боричкат и се надвикват за внимание. Разбира се, аз знам как да прогоня привиденията, но те са призраци на самата мен, на Анук, на Рижия, на Рейно, на Жозефин. И на Арманд, скъпата ми стара приятелка с хиляди бръчици по лицето, все едно е кукла от изсушена ябълка; Арманд, седнала на високото столче пред плота, с дългата ѝ черна пола, заметната нагоре, така че отдолу се показва подгъвът на яркочервената ѝ фустанела; Арманд, която пие шоколад през захарна сламка; Арманд, което чете поезия на Люк в отсъствието на Каро.

Озърнах се. Площадът беше празен. Найлонът върху покрива се спускаше на вълни по скелето. Ремонтът беше започнал, но в такова време не можеше да продължи. Реших, че къщата сигурно е празна. Празна, но гъмжаща от привидения и очарование.

Туп–туп–туп. Като клепач. Като намигване от отворен гроб. Влез, Виан. Всички сме тук. Старите ти приятели. Мъжът в черно, майка ти, миналото ти. А въздухът е горчив като шоколад и сладни от съжаление като тамян. Опитай ме. Вкуси ме...

Влязох.

Някой се беше помъчил да почисти. Отломките бяха махнати, стените бяха изжулени и готови за боядисване. Ако погледнех по един определен начин, почти виждах привиденията: как жената и шестгодишната ѝ дъщеря влизат в празната къща, килима от сив прахоляк, занемарения и печален вид. Сега мястото отново изглежда така, но този път няма кой да разкъса сенките, като надуе пластмасовото си тромпетче или като задумка по тенджера с дървена лъжица и закрещи: Зли духове, пръждосайте се начаса!