Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 97

Въпреки това си представям как това може да се промени. Ако стените се боядисат в жълто и се украсят със сини фигури, ако се постави плот и може би няколко високи столчета. Във въздуха мирише на пушек, вече влажен и застоял, но ако се отворят прозорците и вратите, ако се запали стиска градински чай и подовете се изтъркат със смес от сода за хляб и лавандулово масло...

Зли духове, пръждосайте се начаса! Да, лесно можех да го постигна. Къщата е отражение на своите обитатели, а тази къща ме познава. Лесно бих могла да си я взема, лесно бих могла да върна миналото.

Туп–туп.

Къщата е неспокойна. Потръпва и помръдва. Дъските на пода скърцат, затръшва се врата, счупените прозорци шептят. А сега горе, на втория етаж, от гарвановото гнездо, където някога се намираше стаята на Анук, се чуват стъпки по голия под.

Това не е привидение.

– Кой е там? – провикнах се.

Настана тишина, после горе на стълбата към таванската стаичка на Анук се появи лице. Мургаво личице, обточено с черно, ококорени и притеснени тъмни очи.

– Уплаших ли те? – попитах. – Извинявай, не подозирах, че в къщата има някой. Живеех тук много отдавна, преди да се нанесете с майка ти. Имах магазин за шоколад. Може би си чувала да разказват.

Детето не помръдваше. Под хиджаба изглеждаше на около дванайсет години.

– Ти сигурно си Дуа. Аз съм Виан. Майка ти тук ли е?

Тя поклати глава.

– Това беше стаята на дъщеря ми. Още ли има кръгло прозорче като люк на тавана? Тя гледаше през него по цели нощи и си представяше, че е на пиратски кораб.

Дуа кимна предпазливо. Зад нея се разнесе тихо тътрузене. Лицето на Мая се появи до нейното, сладичко като шоколадов бонбон.

– Това е Виан! – възкликна Мая. – Качи се! Мислехме, че е мемти на Дуа.

Погледнах Дуа и попитах:

– Може ли?

Тя, изглежда, още се колебаеше.

– Всичко е наред – увери я Мая. – Тя умее да пази тайна. Грижи са за Алиса вече цяла вечност и не е казала на никого. Качвай се, Виан, ела да видиш.

Качих се по стъпалата към вратичката. Още миришеше на пушек, но щетите бяха нищожни. Стаята не се беше променила, откакто Анук я обитаваше: няколко полици за книги, легълце, бюро с компютър, играчки, един-два плаката по стените с непознати за мен певци. А на пода върху възглавници седяха още деца – сред тях и Пилу – и имаше кашон, от който се чуваше боричкане и вой.

– Здравейте всички – поздравих. – Не очаквах да попадна на веселба.

Пилу се усмихна широко.

– Запознай се с Дуа – представи я той. – Вече познаваш Мая. А тези двете – присъедини ги той с жест – са Карин и Фрасоаз.

Двете деца ме изгледаха предпазливо. По-голямата, Франсоаз, изглеждаше около дванайсетгодишна. Карин беше може би на възрастта на Мая. И двете бяха с джинси и фланелки. Предположих, че са сестри.

– Какво става тук? – попитах.

– Отчаяни действия – отговори Пилу. – Пиратство.

Контрабанда...

– Престани, Пилу – скастри го Дуа. Гласът ѝ прозвуча тихо, но авторитетно. После тя ме погледна и поясни: – Понякога той се увлича.

Надникнах в кашона. Оттам ме погледнаха две черно-бели кутрета. Трябва да бяха на около пет седмици. Закръгленки, чипоноси и игриви, те се катереха едно върху друго, нетърпеливи да излязат от кутията, и ръмжаха.