Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 94
Джоан Харис
Втора глава
Когато се събудих, не можех да помръдна. Мускулите ми се бяха сковали през нощта и всяка част от тялото ми воюваше с другата. Горещият душ донякъде ми помогна, но въпреки това бях толкова скован, че ми трябваха петнайсет минути да се облека, а пръстите на дясната ми ръка бяха подути и ме боляха, така че дори не можех да си вържа връзките на обувките.
Направих си кафе и нахраних кучето. Вкъщи нямаше почти нищо за ядене. Но след като видях насиненото си лице в огледалото в банята, реших, че е най-добре да си остана вкъщи – освен ако не исках да поднеса на Каро и на приятелките ѝ за кафе най-сочната клюка, попадала им от години.
Оставаше въпросът с кучето. Не исках да го пускам на свобода, затова позвъних в кафенето с надеждата да попадна на телефонен секретар.
Обаче вдигна Жозефин. Обясних за кучето и ѝ предложих да изпрати Пилу да го прибере.
– Защо не дойдете на закуска? – покани ме тя.
– Аз... не. Тази сутрин съм зает – излъгах. Не ме бива много в лъжите, отче.
Тя явно го долови в тона ми, защото попита:
– Добре ли сте?
– Разбира се.
– Не звучите добре – каза Жозефин.
Изругах мислено.
– Ами... не. Случи се злополука. Снощи, докато се прибирах.
– Каква злополука?
Отчаяно поклатих глава.
– Нищо сериозно, забравете. Просто изпратете сина си за кучето. Нямам време да го доведа.
Затворих, но се чувствах превъзбуден. Не бях сигурен каква е причината. Може би предстоящото пълнолуние, което толкова често предизвиква превъзбуда у по-чувствителните хора. Свещеникът разбира тези неща, отче. Пълнолунието нерядко създава проблеми. Нравите се разпалват в кулминацията му, чувствителността се обостря. Избухват любовни свади, съседски караници, отколешни вражди изплуват на повърхността. Утре изповедалнята на отец Анри ще прелива от незначителни оплаквания. Учудващото е, че тази мисъл донякъде ме развеселява. Този път това няма да е моя грижа. Оставям всичко на отец Анри Льометър. Може би тогава ще проумее с какво си има работа тук.
Бях вързал кучето за стълба на портата. Някой почука на входната врата. През притворените кепенци видях, че на стълбите е не само Пилу, ами и майка му, вдигнали яки, за да се предпазят от вятъра. Жозефин беше с гумени ботуши и с черен шлифер, който сигурно някога е бил на Пол, а Пилу беше с ватенка, няколко размера по-голяма.
Жозефин отново почука.
Открехнах съвсем мъничко.
– Кучето е навън!
– Може ли да вляза?
– Ами... предпочитам да не влизате.
– Само за минутка – настоя тя и влезе. – Боже, Франсис, какво ви се е случило?
Изсъсках отчаяно.
– Нали ви казах да не влизате?
– Какво се е случило? – повтори тя. Изведнъж лицето ѝ силно пребледня. Зад нея от стълбите момчето ме гледаше с нескрито възхищение.
– Страхотно! Бихте ли се?
–Не.
Той видимо се разочарова. Жозефин се обърна и му нареди:
– Пилу, заведи Влад у дома. Кажи на Мари-Анж да се погрижи за кафенето. После ми донеси аптечката от стаята ми, голямата аптечка, с червения кръст на капака...
