Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 93

– Свиня – повтори гласът. – Това е война. Предупредихме те да стоиш настрани. Ако отново се намесиш, ще ти се прииска изобщо да не се беше раждал.

А после с един последен добре прицелен ритник по бедрото, където онзи дълъг мускул, ректус феморис, струва ми се, може да бъде накаран да се свие и стегне с болезнена точност, моите неизвестни нападатели избягаха в нощта и ме зарязаха задъхан в праха, заслушан в бученето на кръвта в ушите си, по-оглушително от рева на вятъра.

Останах неподвижен, докато спазмите отшумяха и отново можех да движа краката си. Целият бях окалян, ризата ми беше скъсана. Сърцето ми препускаше в безумна кавалкада. Никога не бях участвал в сбиване, дори като ученик. Никога досега не бях ставал обект на гневен побой, дори не бях падал сериозно.

Твърдят, че човек инстинктивно усеща дали има счупена кост. Оказа се, че аз имам няколко. Не че тогава го знаех, отче, понеже адреналинът бушуваше в тялото ми. Ако краката ме слушаха, щях без колебание да последвам нападателите си до Ле Маро (а ако ги бях намерил там, сигурно щяха още по-зле да ме смелят от бой). В момента обаче гневът ми действаше като достатъчно силно успокоително, че да не усетя веднага болката заради двата счупени пръста, спуканото ребро и, разбира се, ударения нос, който сега, на дневна светлина, изглежда още по-впечатляващо заради насинените ми очи.

Кои бяха нападателите ми? Нямаше как да разбера. Всички мъже в Ле Маро носеха шалове като техните, а гласовете им не ми звучаха познато. Защо бяха набелязали мен? Не опитаха да ме оберат. Дали това беше отмъщение заради пожара в училището? Тази причина ми се струваше най-вероятна. Но кой ги беше насъскал? И какво означаваше "това е война".

Надигнах се предпазливо, а адреналинът продължаваше да шумоли безполезно във вените ми. Валеше проливно и най-после усетих болка. Къщата ми беше малко по-надолу по улицата, но разстоянието ми се стори безкрайно.

Рунтаво куче ми пресече пътя, после спря и се приближи да подуши ръката ми. Познах кучето на Пилу.

– Отивай си вкъщи.

Кучето размаха опашка и ме последва.

– Влад, върви си у дома.

Животното ме пренебрегна. Когато стигнах до входната си врата, то все още ме следваше по петите, размахваше опашка и дишаше тежко.

– Отивай вкъщи – повторих по-строго. – Бъркаш ме с друг Франсис, който обича животните.

Кучето ме погледна и излая.

Изругах тихичко. Трябваше да заведа кучето у дома, но беше твърде късно, валеше, лаят му щеше да разбуди съседите, пък и не исках Жозефин и синът ѝ да ме видят в това състояние.

– Добре, хайде влез – примирих се. – Но ще спиш в кухнята. И никакво лаене!

Кучето, изглежда, разбираше всяка дума, понеже тутакси ме последва до стаята ми. Бях твърде изморен, за да споря. Пуснах дрехите си на пода и веднага се строполих в леглото, а когато се събудих твърде рано и със силни болки, кучето се беше излегнало до мен. Знам, че трябваше да му се скарам, отче, но тайничко си позволих слабостта да изпитам признателност заради присъствието на друго същество, затова го потупах по главата и отново потънах в неспокоен сън насред тревожния вой на вятъра.