Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 91

– Хайде, Алиса – подкани я Анук. – Присъедини се към хора.

Алиса се смути.

– Не мога да пея.

– И аз не мога – отговори Анук. – Хайде.

– Наистина не мога. Не знам как.

– Всеки може да пее – заяви Анук. – И да танцува.

– В нашата къща не могат – каза Алиса. – Вече не. Като малка пеех, и двете със Соня пеехме. Припявахме на радиото и танцувахме. Дори баба го правеше преди... – снижи глас тя. – Преди тя да дойде.

– Имаш предвид Инес Бенчарки ли? – попита Виан.

Алиса кимна.

Пак тази жена.

– Брат ѝ много я закриля – обадих се аз.

– Той не ѝ е брат – уточни Алиса. Тонът ѝ преливаше от презрение.

– Какви са си тогава? – погледнах я.

Тя сви рамене.

– Всъщност никой не знае. Някои хора твърдят, че му е жена. Други, че му е любовница. Каквато и да му е, има някаква власт над него. Преди пожара той непрекъснато ходеше в къщата ѝ.

Погледнах Виан.

– Вие знаехте ли?

– Минавало ми е през ум.

Пийнах вино.

– Как така за една седмица научавате повече за селото, отколкото аз за години?

Въпросът ми прозвуча засегнато. Може би наистина се чувствах така, защото мое задължение е да знам какво се случва в енорията. Хората идват при мен да се изповядват, а ето че в своя магазин за шоколад Виан Роше научаваше повече от мен.

Дори магрибите говорят с нея. Нищо не се беше променило за осем години. Пийнах още вино.

– Тази жена... Знаех си, че крие нещо. Изглежда толкова благочестива под покривалото, държи се така, сякаш всеки мъж на света иска тутакси да я изнасили, гледа всички високомерно, а всъщност през цялото време...

– Не сте сигурен.

– След като дори нейните хора смятат така – възразих.

– Въпреки това е само слух – не се предаде Виан Роше.

Май имаше право. Проклета да е, отче, защо все е права?

– Ами детето? – попитах.

– Дуа – каза Алиса. – Тя е прекрасно момиченце. Не знае кой е баща ѝ. Казва, че умрял, когато била още мъничка, и май наистина го вярва. Карим не се интересува от нея. Дори не говори с нея. Айша Бузана била чула, че Инес не ѝ е майка, че е откраднала Дуа като бебе, защото не можела да има свои деца. – Алиса снижи глас и продължи: – Някои хора дори говорят, че Инес изобщо не е жена, а някакъв джин, амар, който нашепва уасуас на децата и ги носи на Шейтан.

Това беше много дълга реч от устата на момиче, което бях чувал да казва само няколко думи. Може би се дължеше на присъствието на приятелите ѝ, може би на липсата на контрол. Забелязах, че Алиса не яде много – само една палачинка и малко плодове, – и разбира се, не пи вино. Въпреки това лицето ѝ пламтеше и тя говореше почти като пияна.

– Не го вярваш, нали? – попитах.

Тя сви рамене.

– Не знам в какво да вярвам. Оми ал-Джерба казва, че навсякъде имало амар. Живеели сред нас. Дори изглеждали като нас. Обаче отвътре не били хора и искали само да ни навредят.

– Прекрасно те разбирам – наведе се напред Анук. – Една такава се казваше Зози д’Алба и се преструваше на наша приятелка, но всъщност изобщо не беше човек, а нещо като сянка...