Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 82
Джоан Харис
Онзи ден казах на отец Анри – свещеникът няма приятели. В добри времена има последователи, в лоши времена има само врагове. Самотен заради призванието си, заради обета си, той трябва да е повече от човек, всеки ден върви по опънатото въже на вярата и прекрасно знае, че ако залитне, онези, които вчера са му ръкопляскали, ще се обърнат срещу него като глутница, ще злорадстват заради позора му, ликуващи, че е унизен.
Овчиците са почти готови да се обърнат на другата страна. Тази сутрин малцина ме поздравиха. Гийом Дюплеси беше един от тях, също Анриет Муасон, но Шарл Леви ме погледна крадешком, а Жан Поату, за когото имах по-добро мнение, се престори, че разговаря със Симон Кюсоне, докато минаваше покрай мен на път за църквата. Всеки ме пренебрегва по свой си начин. Луи Ашрон се държи надменно, Жолин Дру – със съжаление, но твърдо. Жорж Клермон е смутен и гузен, Каро е приветливо победоносна.
Минават покрай моста на път за църквата със сведени лица заради вятъра. Времето отново се променя, небето от синьо е станало сиво като скумрия. Чувам гласовете им, понесени от вятъра, отекващи насред камбанния звън:
Е, Каро, може би. Но най-сетне се чувствам съвсем празен – сякаш главата ми е била пълна със семена, които вятърът е отвял. Мислех, че съм необходим на това място, че каквото и да се случи, Ланскене винаги ще бъде моето царство, моята енория, моето убежище, моят дом. Хората ми казваха "отче". А сега...