Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 81
Джоан Харис
Споделих това с Алиса, след като Мая си тръгна. Тя като че ли се изненада.
– Така ли смяташ? Много грешиш. Не дядо ми е проблемът. Не той смята, че трябва да живеем в средните векове. Не той ми нарежда какво да правя, как да се обличам или с кого да дружа. Не той откача, ако говоря с момче от другия бряг на реката.
Тя млъкна рязко и отмести поглед.
– Баща ти ли го прави? – попитах.
Алиса леко сви рамене – този толкова характерен за девойките жест.
– Не знам.
Нищо повече не казах. И това си беше напредък. Отново насочих вниманието си към бакърения съд със сладкото от праскови, което изпускаше есенното си ухание. Прасковата е може би най-подходящият плод за сладко: сладък, но и твърд, а златистата ѝ месеста част става тъмнооранжева при варенето. При моя начин на приготвяне плодовете са непокътнати и запазват аромата си. Днес ще оставим сместа от захар и праскови да се накисне, покрита с муселин, а утре отново ще ги сварим – само за още няколко минути, – а после ще разсипем сладкото в чисти стъклени бурканчета и ще ги приберем за зимата.
Има нещо много успокоително в ритуала по приготвяне на сладкото. Навява мисли за мазета, пълни със зимнина, за бурканчета, подредени в редици по лавиците в килера. За зимни сутрини и за купи с мляко с шоколад, дебели порязаници хубав пресен хляб с миналогодишно сладко от праскови като обещание за слънце през най-тъмното време на годината. Навява мисли за четири каменни стени, покрив и сезони, които се сменят на същото място и по същия начин година след година с приятна познатост. Това е вкусът на дома.
– Така – покрих съда с парче муселин. – Утре ще го разсипем в буркани.
– Добре – кимна Алиса.
Знаех, че не бива да опитвам да възобновя предишния ни разговор веднага. Намесата на Мая беше нарушила връзката, която бях създала. Но връзка имаше и съм сигурна, че с течение на времето отново ще я постигна. А сега трябва да се подготвяме за гостите, да планираме менюто, да печем. Каквато и да е тайната на Алиса...
И тя като прасковите ще отлежи.
Девета глава
Отец Анри Льометър е зает днес. Има сутрешна литургия в Ланскене, после във Флориан, Шанси, Пон льо Саол. С прасковеното на Ланскене към списъка с енориите му той е преустановил седмичните служби в някои от по-малките селца, но неделната си остава приоритет навсякъде по поречието на Тан. Сега, докато стоя на моста, чувам камбаните от камбанариите, звънът им долита до мен с вятъра – двойният карильон на "Сен Жером", двете еднакви камбани на "Сент Ан" и характерният дрезгав звук на малката камбана от параклиса на Шанси. Толкова много неща се случват във въздуха, че ми се струва нередно да се мотая, още повече без расото си, с вид на турист.
Но въпреки това няма да се скрия, отче. Хората да си мислят каквото щат. Отиват на църква, издокарани с неделните си дрехи, със здраво нахлупени заради вятъра шапки, жените пристъпват несигурно по облите камъни с високите си токчета и същевременно изглеждат стеснителни и странно победоносни – непокорни овчици, които знаят, че в лапата на кучето се е забил трън. Ясно ми е какво си мислят. Рейно си е заслужил наказанието. Така му се пада, като си въобразява, че е над закона. Само въпрос на време е новината да стигне до ушите на епископа. Може би той ще изпрати отец Анри Льометър с вестта за моето преместване – вероятно в друго село, където репутацията ми е ненакърнена, или пък в градска енория в Марсилия или Тулуза, за да ме научи как да взаимодействам с общността, а също и на междурасово
